- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Стари и нови проблеми на правораздаването по трудови спорове у нас

Правораздаването по трудови (а и други) спорове в България често търпи основателни критики поради своята бавност. Дори след като ГПК отнесе голяма част от трудовите искове към бързото производство, не е тайна, че се допускат съществени забавяния в решаването на делата. Преминаването на един трудов спор през трите възможни съдебни инстанции обикновено отнема години.

Причините за това се коренят в честотата на възникване и многообразието на трудовите спорове, фактическата и правна сложност на някои от тях, натовареността на гражданските съдилища, липсата на специализирани трудови съдилища и др. В последните месеци към изброените причини се добави и нова: спирането на процесуалните срокове в условията на обявеното в страната извънредно положение с Решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и приетия Закон за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП). Без претенция за изчерпателност в анализа на тази много широка тема, тук ще бъдат засегнати само някои от нейните аспекти в контекста на защитата на правата на страните в трудовите отношения.

1. Отнасянето на индивидуалните трудови спорове в изключителната подведомственост на съдилищата е сравнително ново решение в трудовото ни законодателство, въведено с измененията на Кодекса на труда от 1992 г. С тях са премахнати съществувалите по-рано помирителни комисии като особени юрисдикции за разглеждане на индивидуалните трудови спорове. Реформата е наложена и от приемането на действащата Конституция през 1991 г., която възлага функциите по правораздаването на съдилищата и не предвижда създаването и съществуването на особени юрисдикции.

В правната литература се отбелязва, че тази реформа е част от демократичните промени в страната и изграждането на правова държава, изискващи „защитата на трудовите спорове на гражданите да се възложи на съдебната власт, а не на добилите широко разпространение особени юрисдикции, които чрез помирителните комисии през десетилетията на своето съществуване бяха доказали своята неефективност.“1 Разбира се, няма съмнение, че най-интензивната защита на гражданите е съдебната и предоставянето й на страните по трудовите правоотношения е съществено предимство, но за съжаление то неизбежно влече след себе си и редица негативи – забавяне на делата, увеличаване на разходите за страните и т.н.

2. В опит да се преодолеят част от тези проблеми, с ГПК от 2007 г. се предвиди голяма част от трудовите спорове да се разглеждат по реда на т.нар. „бързо производство“ – чл. 310 и сл. ГПК. Това са исковете за трудово възнаграждение, за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предишната работа, за обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради уволнението, и за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка или в други документи. С други думи, тук се включват всички искове по чл. 344, ал. 1 КТ, както и искове за трудово възнаграждение – например когато работодателят не е изплатил или е забавил изплащането на основно и/или допълнително трудово възнаграждение.

Всъщност идеята за бързо производство по трудови дела не е нова, тя беше заложена и в отменения ГПК (чл. 126а, ал. 1,
б. „м“ – отм.). Различията с предходния режим обаче са съществени: нови процесуални правила на бързото производство, различен предметен обхват на трудовите спорове, подлежащи на разглеждане по този ред, и накрая – задължително разглеждането на посочените в чл. 310, т. 1 ГПК спорове по този ред, независимо от желанието на страните (по-рано бързото производство се прилагаше при направено искане от ищеца). По общия ред сега се разглеждат всички останали трудови спорове, които не са включени в разпоредбата на чл. 310 ГПК, например спорове във връзка с имуществена отговорност на работника или служителя или на работодателя и други.

ГПК от 2007 г. като цяло беше подчинен на идеята за по-бързото развитие на съдебните производства, затова и общото исково производство, поне като замисъл, би трябвало да е „по-бързо“ в сравнение с предходния режим. Така например доказателствата следва да бъдат представени от ищеца с исковата молба, а от ответника – с отговора на исковата молба. Ако в срока за отговор на исковата молба ответникът пропусне да упражни някои свои процесуални права, те се преклудират, т. е. той губи възможността да направи това по-късно и т. н. Съдът обявява решението си с мотивите най-късно в едномесечен срок след заседанието, в което е завършено разглеждането на делото (чл. 235, ал. 5 ГПК).

При „бързото производство“ сроковете са още по-кратки. Проверката на исковата молба следва да се извърши в деня на постъпването й. След постъпване на отговора на исковата молба от ответника, в същия ден, съдът в закрито заседание насрочва делото за дата, не по-късно от три седмици. По принцип делото се разглежда в едно заседание. Срокът за произнасяне на съда с решение е двуседмичен, считано от това заседание. Сроковете, предвидени за бързото производство пред първа инстанция, се прилагат и за въззивното обжалване на решението.

3. Вече дългогодишната практика по „новия“ ГПК ясно показа, че част от споровете, които задължително трябва да се разглеждат по реда на бързото производство, в много случаи се оказват непосилни за решаване в съкратените срокове. Наред с натовареността на съдилищата, това е другата причина тези срокове често да не се спазват, което от своя страна води до широко дискутираното „проточване на делата“, обезверяване на гражданите в ефективността на съдебната система и пр.

Беше неизбежно така очертаните проблеми да се задълбочат през последните месеци, в които цялата страна, а и светът се оказаха изправени пред безпрецедентната заплаха от пандемията на коронавирус. Законодателната реакция у нас се изрази най-вече в приемането на споменатия по-горе ЗМДВИП. Разпоредбата на чл. 3 от закона (вече изменяна само седмици след приемането му) предвижда, че за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат: (1) процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението; (2) давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. В нормата на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗМДВИП се допълва, че се удължават с един месец от отмяната на извънредното положение сроковете, определени в закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти.

На пръв поглед решението изглежда разумно и дори неизбежно в създалата се ситуация. Тя налага ограничаване на социалните контакти, а откритите съдебни заседания, без съмнение, биха били източник на повишена опасност от разпространение на заразата. Същевременно правата на много граждани, в т. ч. по трудови спорове, бяха сериозно застрашени от създалата се несигурност от началото на пандемията и наложените противоепидемични мерки. При законоустановените кратки преклузивни срокове в трудовия процес, за страните по висящите трудови спорове се създаде известно успокоение, че ще получат, макар и забавена, но все пак защита на правата си.

Проблемът обаче има и друга страна. Трудовите спорове за незаконно уволнение не случайно се гледат по реда на бързото производство, с цялата условност на „бързината“ в правораздаването у нас. Те се включени и в списъка на делата с голяма обществена значимост, които според чл. 329, ал. 3 ЗСВ се разглеждат и по време на съдебната ваканция. Това е така, защото те засягат особено важни жизнени интереси и от изхода им често зависят средствата за препитание и бъдещето на работниците и служителите. С право се казва, че „закъснялото правосъдие е липса на правосъдие“, особено по отношение на тази група спорове. Ако съдът обяви уволнението за незаконно и възстанови служителя на работа години след уволнението (което за съжаление се случва в България и в „нормална“, а какво остава за извънредна обстановка), решението често е неизпълнимо – било защото работодателят се е преструктурирал и вече няма такава позиция, било защото служителят отдавна е загубил интерес от възстановяването на процесното трудово правоотношение.

ЗМДВИП въвежда специални правила по отношение на някои трудовоправни институти (например в режима на платения годишен отпуск), но не засяга най-очевидната опасност за трудовите права на работещите – уволнението. Поставени в кризисната ситуация на извънредно положение, много работодатели решиха (или по-скоро бяха принудени) да пристъпят към прекратяване на трудови договори. В опит за бързо и ефективно свиване на разходите за труд, някои от тях вероятно са се изкушили да предприемат уволнения, включително масови, без оглед на закрилните разпоредби на трудовото законодателство. В бъдещето такива уволнения сигурно ще бъдат отменени от съда, но това е слаба утеха за работниците и служителите, останали без доход към настоящия момент. Оказа се, че уволнените работници или служители дори не можеха да сезират съда със законосъобразността на уволненията, тъй като процесуални срокове не текат. Без съмнение искова молба може да се изпрати и по пощата или чрез куриер, но тя така или иначе нямаше да бъде придвижена. На практика едва след отмяната на извънредното положение ще започнат да текат и сроковете за оспорване на уволненията, тепърва ще се даде срок на работодателя за отговор, ще се насрочват открити съдебни заседания и ще се решава спорът. Междувременно работникът или служителят (а и неговите близки) евентуално ще разчитат на обезщетения от общественото осигуряване. „Евентуално“, защото не всички работници са придобили съответните осигурителни права, а и защото плащанията по общественото осигуряване винаги са в по-ниски размери от загубения трудов доход.

4. На 13 май тази година, в извънреден брой 44 на „Държавен вестник“, бе обнародван Закон за изменение и допълнение на Закона за здравето, с чиито Преходни и заключителни разпоредби (по печално известната вече законодателна „традиция“) се изменят редица други закони, често уреждащи съвършено различни обществени отношения. Един от тях е ЗМДВИП, в чието наименование да се добавят и думите „и за преодоляване на последиците“. Как ще бъдат преодолени последиците от забавеното правосъдие, включително по трудови спорове обаче, към настоящия момент е трудно да се прогнозира.

Решенията на тези проблеми впрочем можеха да са намерени отдавна, ако се бяха случили някои важни реформи в правораздавателната система. Предлаганото от години създаване на специализирани трудови съдилища например можеше да спомогне за разтоварване на системата, за която „вълната“ от очаквани трудови дела сега ще е само част от огромния брой искови молби, които ще бъдат заведени при отмяна на извънредното положение.

Ако бяха изпълнени плановете и обещанията за електронно управление, а и електронно правосъдие, проблемът също щеше да е с една крачка по-близо до решението си. Разбира се, това е въпрос на сериозни инвестиции, но той е на дневен ред от години, а напредъкът в това отношение е незначителен. Неслучилата се с десетилетия необходима реформа и модернизиране на съдебната ни система доведе до настоящите лутания в търсене на адекватни решения. Дори липсата на техническа възможност за въвеждане на „дигитализиран“ граждански процес не може да оправдае изоставянето на трудовите права на гражданите зад неясната формула „след отмяна на извънредното положение“.2

Доц. д-р Андрей АЛЕКСАНДРОВ, Институт за държавата и правото при БАН
____
1Мръчков, В., Трудово правораздаване и трудови съдилища. – Във: Юбилеен сборник в чест на професор Живко Сталев. С.: Сиби, 2005, с. 300.
2 Удачно обобщение и редица предложения се откриват в писмо на Съюза на съдиите в България до Съдийската колегия на ВСС от 04.05.2020 г.: „… в дoпycтимитe oт зaĸoнa cлyчaи няĸoи oт ĸaтeгopиитe дeлa дa пpoдължaт дa бъдaт paзглeждaни c yчacтиe нa cтpaнитe чpeз eлeĸтpoннa видeoвpъзĸa. Toвa изиcĸвa cъдилищaтa дa бъдaт oбeзпeчeни c дocтaтъчнo ĸoмпютpи, дa бъдe пpoвeдeнo пpи ycлoвиятa нa cпeшнocт oбyчeниe нa cъдeбнитe cлyжитeли, cпeциaлиcти пo инфopмaциoнни тexнoлoгии, ĸaĸтo и дa бъдaт пoтъpceни aдвoĸaтcĸитe cъвeти зa cъдeйcтвиe. Aдвoĸaтcĸитe cъвeти мoгaт знaчитeлнo дa yлecнят ĸoмyниĸaциятa нa cъдa c aдвoĸaтитe – пpoцecyaлни пpeдcтaвитeли нa cтpaнитe, зa пpeдocтaвянe нa eлeĸтpoнни aдpecи oт aдвoĸaтитe зa yчacтиe в cъдeбнитe зaceдaния, зa пpoвeждaнe нa aдeĸвaтнa инфopмaциoннa ĸaмпaния и зa изcлyшвaнe нa пpeдлoжeниятa и пpeпopъĸитe им. Зaпoзнaвaнeтo c дoбpитe пpaĸтиĸи в дpyгитe пpaвни cиcтeми пoĸaзвa, чe пpoвeждaнeтo нa зaceдaния c yчacтиeтo нa cтpaнитe чpeз paзлични coфтyepни пpoдyĸти зa видeoвpъзĸa във вpeмeнaтa нa пaндeмия мoжe дa ocигypи paзyмeн бaлaнc мeждy мepĸитe зa зaщитa нa oбщecтвeнoтo здpaвe и пpaвoтo нa гpaждaнитe нa дocтъп дo cъд в paзyмeн cpoĸ. Paзглeждaнeтo нa oпpeдeлeни ĸaтeгopии дeлa c изпoлзвaнe нa eлeĸтpoннa видeoвpъзĸa e пocтижимo caмo в тяcнo cътpyдничecтвo c aдвoĸaтypaтa и пpи дeфиниpaнe нa пpиeмливaтa yпoтpeбa нa възмoжнocтитe нa coциaлнитe мeдии. Зa дa нe ce дoпycнe paзнopoднa cъдeбнa пpaĸтиĸa и дa ce гapaнтиpa пpeдcĸaзyeмocт и пpaвнa cигypнocт, би билo пoлeзнo Cъдийcĸaтa ĸoлeгия дa пpeдлoжи нa миниcтъpa нa пpaвocъдиeтo пpoeĸт зa измeнeниe нa пpoцecyaлнитe зaĸoни, ĸoитo дa ypeждaт изчepпaтeлнo ocнoвaниятa и peдa зa пpoвeждaнe нa cъдeбни зaceдaния, пpи ĸoитo пpиcъcтвиeтo нa cтpaнитe и дpyгитe пpoцecyaлни yчacтници ce ocигypявa чpeз eлeĸтpoннa видeoвpъзĸa.“