Практически проблеми, свързани с отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука

Трудовите злополуки поставят редица сериозни въпроси на плоскостта както на трудовото, така и на осигурителното право.

В отношенията между страните по трудовото правоотношение трудовата злополука води до невъзможност да се полага труд и до ангажиране на имуществената отговорност на работодателя. Тази отговорност е безвиновна и в правната литература често се определя като „прехвърляне на риска“ от увреждането на работната сила – работодателят дължи обезщетение, независимо от това дали негов орган или друг работник или служител носи вина за настъпилото увреждане. Дори нещо повече – работодателят отговаря и когато трудова злополука е причинена от непреодолима сила (форсмажор) при или по повод изпълнението на възложената работа, или каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя (чл. 200, ал. 2 КТ).

За осигурителното право трудовата злополука, както и професионалната болест, са осигурени социални рискове, чието настъпване поражда осигурителни права. Те се реализират чрез фондовете на държавното обществено осигуряване. Тези рискове се обозначават като „професионални“ и могат да засегнат само осигурените лица, полагащи зависим труд. За тях те пораждат по-благоприятни осигурителни последици – например обезщетението за временна неработоспособност поради трудова злополука е 90 на сто от осигурителния доход, а при общо заболяване – 80 на сто.

Причината тук да се спрем само на отделни въпроси, свързани с трудовите злополуки, са някои специфики в уредбата им, които обуславят и затруднения в практиката. Ще се потърси отговор на въпросите за обема на работодателската отговорност за трудова злополука и затова къде е границата на тази отговорност. Колкото и тежка да е за работодателя, тя не може да е всеобхватна, защото законодателството трябва да държи сметка за интересите и на двете страни по трудовото правоотношение.

Трудова злополука и „приравнени“ случаи

Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО определя трудовата злополука като „всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.“ Това е т. нар. „същинска“ трудова злополука – по-често срещаната в практиката хипотеза, при която в хода на изпълнението на служебните си задължения работникът или служителят претърпява инцидент. Такива ще са случаите, когато строителен работник падне от скеле, електротехник претърпи токов удар и други подобни. Например в Решение № 290 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 15/2015 г., IV г. о., ГК, е описана фактическа обстановка, според която по време на изпълнение на трудовите му задължения като „работник пакетиране“, служителят (ищец в съдебното производство) е предприел действия за почистване на изделие, поставяйки лявата си ръка между формировъчните повърхнини на преса. При спускането на пресата е била притисната лявата му ръка. Причинената от това травма е наложила оперативно лечение. Доколкото преимущественият брой случаи в практиката са такива, често се приема, че те изцяло изчерпват понятието „трудова злополука“.

Наред с посочените случаи обаче Кодексът за социално осигуряване и Кодексът на труда предвиждат и няколко хипотези, приравнени на трудовата злополука. При тях не е налице някой от белезите на същинската трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО, но законът свързва събитието със същите правни последици. Според чл. 55, ал. 2 КСО трудова е и злополуката, станала с осигуреното лице по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до:

1) основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер;

2) мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден;

3) мястото за получаване на възнаграждение.

Кодексът на труда добавя и още един приравнен случай на трудова злополука – по време на почивка, прекарана в предприятието (чл. 200, ал. 2 КТ).

При всички посочени ситуации работникът или служителят не полага труд в момента, когато настъпва инцидентът, но той пак е свързан с работата и не би се стигнало до него, ако не беше изпълнението на служебните задачи. В този смисъл въвеждането на приравнени на трудовата злополука хипотези е израз на повишаване на нивото на закрила на труда и социалната сигурност на работниците и служителите.

За съжаление по същество уредбата на т. нар. „приравнени случаи“ е неясна и повдига множество въпроси: например какво означава „допълнително място на живеене с постоянен характер“ и колко „постоянно“ трябва да живее на него работникът или служителят; трябва ли работниците и служителите винаги да се хранят на едно и също място, или задължително да прекарват почивката си за хранене на територията на предприятието, за да се признае настъпилата злополука за трудова; къде е мястото за получаване на трудовото възнаграждение, когато същото се превежда по банков път и т. н. При сега действащата уредба трудно може да се даде отговор на тези въпроси, а това намалява приложимостта и съответно – социалното й значение¹.

При все това работодателите трябва винаги да си дават сметка, че отговорността им не приключва до възможни увреждания на здравето на работниците и служителите, настъпили в хода на трудовия процес, а се разпростира и в извънработно време, когато практически не може да се осъществява контрол и не може да става дума за вина на работодателя за настъпилите събития. Именно безвиновният характер на отговорността на работодателя по чл. 200 и сл. КТ я прави толкова тежка.

Обем на отговорността на работодателя

Другата основна причина за тежестта на работодателската отговорност за вреди от трудова злополука е в обема й. Много работодатели се заблуждават, че при увреждане на здравето на работник или служител в резултат на трудова злополука ще трябва да покрият разноските по лечението му, с което ангажиментът им е изпълнен. Това разбиране е невярно и противоречи на уредбата в Кодекса на труда.

Съгласно чл. 200 КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя.

Обхватът на подлежащите на обезщетяване от работодателя вреди включва на първо място всички имуществени вреди на работника или служителя. Това са претърпените загуби (например разходите за лекарства), но и пропуснатите ползи (например загубеното трудово възнаграждение в периода на неработоспособност поради претърпяната злополука).

Обезщетението трябва да покрие и неимуществените вреди, които се изразяват в претърпените болки, страдания, неприятни емоционални преживявания – от работника или служителя или, в случай на смърт – от неговите близки². Размерът на тези вреди се определя от съда по справедливост.

Определянето на размера на неимуществените вреди представлява особена трудност в практиката, доколкото законът не съдържа изрични правила в тази насока и тежестта на тяхното определяне пада върху решаващия орган, който преценява какъв да е размерът на обезщетението. Обикновено в случаите, когато злополуката е довела до смъртта на пострадалото лице, съдът взема предвид редица обстоятелства относно личността на починалия (като възраст, начин на живот /в т. ч. брой деца, евентуално съжителство с други лица в едно домакинство/, наличие на лица, които са под негова издръжка, без да съжителстват в едно домакинство); данни относно претендиращия обезщетение (възраст, вид връзка с починалия – родствена или друга, наличие на финансова зависимост и нейната степен, наличие на емоционална обвързаност, наличие на емоционални и психически проявления на загубата и техния интензитет); данни относно общото икономическо състояние в страната (размер на минимална работна заплата, инфлационен индекс и др.). Когато злополуката е довела до телесна повреда, се изследва най-напред отражението й върху работоспособността (временна или трайна загуба на работоспособност, степен на трайно намалена работоспособност; наличие на необходимост от временна или постоянна грижа на друго лице за осъществяване на жизнени и битови функции; други временни или трайни смущения
и/или затруднения за извършване на битово самообслужване без необходимост от грижа от друго лице); интензивността на увреждането (обезобразяване на открити и скрити части на тялото; загуба или влошаване на детеродни функции; трайно нарушаване функциите на жизненоважен орган; трайни смущения в говора или в сетивата); психо-емоционални проявления на увреждането и техния интензитет (депресивни състояния; промяна в начина на живот; нарушаване на контакти и връзки с близки и приятели; силна временна уплаха или трайни психична травма) и т.н. И тук се взема предвид нивото на жизнения стандарт в страната.

Ако отговорността за претърпените имуществени вреди може все пак да се намали с размерите на получените осигурителни плащания и сумите по сключени договори за застраховане на работниците и служителите (чл. 200, ал. 3-4 КТ), за неимуществените вреди работодателят е изцяло отговорен. Обезщетението от общественото осигуряване не покрива претърпените от увреденото лице болки и страдания, затова те остават в тежест на работодателя. „Обезщетението за неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Това обезщетение, съответно неимуществените вреди, няма връзка с обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира загубата на трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза. Поради това получаването на двете обезщетения – за неимуществени вреди по чл. 200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив – до пълно и справедливо обезщетение на причинените видове вреди.“ (Решение № 54 от 23.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3649/2018 г., III г. о., ГК)

На следващо място, Кодексът на труда не урежда изрично отговорността за т. нар. „ексцес“, но тя е установена в константната съдебна практика по чл. 200 и сл. КТ³. Става дума за последващи усложнения и влошаване на здравословното състояние на пострадалия, след като той вече е бил обезщетен от работодателя. Това може да причини нови имуществени и нови морални вреди (разходите за ново лечение, респективно преживени болки и страдания), за които се присъжда и ново обезщетение по чл. 200 КТ. Идеята е работодателят да продължи да носи отговорност и да компенсира работника или служителя при евентуално задълбочаване на първоначално възникналия здравен проблем. Практически е възможно години след настъпването на трудовата злополука да се проявят други нейни последици, които да дадат право на допълнително обезщетение на пострадалия работник или служител. Много работодатели като че ли не си дават сметка за подобен риск и се оказват изненадани, когато изпаднат в такава ситуация. Според Решение № 553 от 2013 г. на ВКС по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о., ГК: „Ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението (ексцес), нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. … При ексцес, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание.“ В Решение № 196 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о., ГК, четем: „При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените.“

Изключване и намаляване на отговорността

Въпреки всичко, казано дотук за безвиновния характер на работодателската отговорност, който я превръща в разпределяне на риска от настъпилите неблагоприятни последици от злополуката, законът все пак не държи работодателя отговорен във всички случаи. Отговорност може изобщо да не възникне, когато не е налице елемент от понятието за трудова злополука, или да се намали при съпричиняване на вредата от пострадалия.

А) Изключването на отговорността означава да се приеме, че работодателят няма задължение да обезщети никаква част от вредите, понесени от работника или служителя. Причината е, че работникът или служителят е увредил здравето си умишлено, т.е. съзнателно. Съгласно чл. 201, ал. 1 КТ „работодателят не отговаря по предходния член, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането“, а разпоредбата на чл. 55, ал. 3 КСО изразява същата идея с друга формулировка: „не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си“⁴. Действително, тук няма случаен елемент на злополуката, нито връзка с извършваната работа – целта на работника или служителя обикновено е получаването на обезщетение. Разбира се, законът не може да търпи или толерира такова поведение, затова и оставя всички негативни последици в правната сфера на пострадалото лице. Обикновено практическият проблем при подобни спорове е доказването на субективното отношение на лицето, т.е. обстоятелството, че съзнателно е претърпяло увреждането.

Към случаите на изключване на отговорността условно могат да се причислят и опитите за измама от страна на недобросъвестни работници и служители. При тях изобщо няма настъпило увреждане или то не е резултат от твърдяната злополука. Например служител инсценира падане на мокрия под в предприятието, в опит да ангажира отговорността на работодателя за покриването на разходи по планирана операция. Очевидно „вредата“ в този случай не произтича от никаква злополука, поради което няма основание обезщетяването й да е в тежест на работодателя.

Б) Значително по-често срещани са случаите на намаляване на отговорността на работодателя, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ). Допринасянето може да се изразява както в действия на пострадалото лице, така и в бездействие: например в противоречие с правилата за здравословни и безопасни условия на труд и въпреки проведените от работодателя инструктажи, работникът или служителят не е използвал предоставените му лични предпазни средства и поради това е настъпила злополука.

Когато работодателят твърди съпричиняване на вредата от пострадалото лице, той трябва да докаже на първо място реалния му принос в настъпването на вредоносния резултат. „Реално“ участие означава да се установи, че ако не е било налице съответното поведение на работника или служителя, злополуката е нямало да настъпи или последиците й биха били по-леки.

Казаното може да се онагледи с различни наранявания в резултат на:

• използване от пострадалия работник на подемно устройство (товарен асансьор), който служи за пренасяне на храна и материали, като превозно средство, което е било абсолютно забранено (Решение № 1801 от 2001 г. на ВКС по гр. д. № 22/2000 г., III г. о., ГК);
• самоволен опит на служител да почисти ръчно задръстена машина за мелене на пластмасови отпадъци, без да се изключва електрическото й захранване (Решение № 1052 от 2001 г. на ВКС по гр. д. № 1948/2000 г., III г. о., ГК) и др.

Наред с това е необходимо да се установи, че пострадалият работник или служител е проявил груба небрежност: неполагане на дължимата грижа да изпълнява добросъвестно своите задължения по трудовото правоотношение.

Работникът проявява груба небрежност, в случай че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка (Решение № 548 от 2012 г. на ВКС по гр. д. № 1490/2010 г., IV г. о., ГК). В цитираното съдебно решение се разглежда случай, при който служителят е отказал да използва стълба и да се върже с предпазен колан при изпълнение на поставената му от техническия ръководител задача, твърдейки, че това е „лесна работа“. Покатерил се по ограда без каска на главата и паднал от голяма височина. По този начин пострадалият е нарушил правилата за безопасност на труда – задължение, което му е вменено с разпоредбата на чл. 126, т. 6 КТ.

Често в съдебната практика се разглеждат и случаи на претърпени трудови злополуки от работници и служители след употреба на алкохол по време на работа. „Това представлява нарушение на трудовата дисциплина, като тежестта на нарушението зависи от отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Безусловният извод за осъществяване на нарушение на трудовата дисциплина в случай на употреба на алкохол в работно време, съчетан с характера на осъществяваната работа, явната възможност от настъпване на трудова злополука поради нарушаване на правилата за безопасност на труда и лекомисленото предвиждане на пострадалия, че може да предотврати настъпването й, довеждат до заключението за липса на полагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил. При тези съображения е безспорно, че наличието на алкохол в кръвта на пострадалия в следствие на нарушаване на задълженията по чл. 126, т. 2 КТ следва да бъде преценявано в контекста на чл. 201, ал. 2 КТ.“ (Решение № 421 от 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2010 г., IV г. о., ГК)

Намаляването на обезщетението по чл. 201, ал. 2 КТ се извършва чрез приспадане на определена част от него. Тази част се изчислява в проценти, пропорционални на приноса на работника или служителя за настъпването на трудовата злополука. Например, според Решение № 202 от 2014 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2014 г., III г. о., ГК: „пострадалият е допринесъл за настъпване на злополуката, като е предложил на колегите си да закачат бетонен панел на рогата на мотокар (който предвид размерите си не е било възможно да бъде добре закрепен) и да се качи заедно с него на височина от три метра, независимо че на мотокара е имало залепени лепенки с надпис: „Не се качвай“ и след като професионално е познавал устройството и действието на мотокара, както и характеристиките на панела. Извършвайки това, той не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. … С оглед на изложеното, при съобразяване на конкретните обстоятелства по делото и баланс между вредите, намиращи се в причинна връзка с поведението на пострадалия, настоящият съдебен състав намира, че следва да определи 30% съпричиняване, с който процент следва да се намали размера на полагащото се обезщетение.“В последните години в практиката на ВКС има много случаи на значително намалени обезщетения за вреди от пътнотранспортни произшествия, включително при „приравнените случаи на трудова злополука“, когато пострадалият има вина за катастрофата⁵.

Отговорност за вреди от трудова злополука при временна работа

За пълнота е добре да се спомене още една тема, която създава известни колебания в практиката, макар да има изрична законова уредба. Става дума за отговорността при трудова злополука, настъпила при условията на т. нар. „триъгълни трудови правоотношения“ на временната заетост. Характерното за тях е, че временната работа предполага три правоотношения: между работника и служителя и предприятието, осигуряващо временна работа, между работника или служителя и предприятието – ползвател, и между двете предприятия (чл. 107р-107ч КТ).

По принцип трудова злополука може да настъпи там, където се полага трудът, т.е. в предприятието – ползвател. То има и задълженията да осигури здравословни и безопасни условия на труд, да запознае работниците и служителите с тях и т.н. Следователно изглежда логично и да понесе отговорността при настъпване на злополуката. Същевременно обаче страна по трудовия договор с работника или служителя е предприятието, осигуряващо временна работа, т. е. то е „формалният“ работодател. Ето защо законът предвижда солидарна отговорност на предприятието, осигуряващо временна работа, и предприятието – ползвател, за задълженията към работника или служителя, възникнали при, по повод или във връзка с изпълнението на възложената му работа (чл. 107у, ал. 3 КТ). Това означава, че при трудова злополука пострадалият работник или служител (а при смърт – неговите близки) може да предяви исковите си претенции за обезщетяване на пълния размер на вредите срещу който и да било от двамата длъжници – работодатели.

Ред за реализиране на имуществената отговорност на работодателя за вреди в резултат на трудовата злополука

Имуществената отговорност на работодателя се осъществява по съдебен ред. Това е редът на общото гражданско осъдително исково производство.

Разбира се, казаното не означава, че не може да се постигне и доброволно уреждане на взаимоотношенията по извънсъдебен ред, т. е. чрез спогодба. Отговорното отношение на всеки работодател към персонала на предприятието би следвало да включва и готовността му да предложи по собствена инициатива обезщетение за претърпените в резултат на трудовата злополука вреди. Особено когато трябва да се посрещнат неотложни разходи за лечение и възстановяване, една спогодба с работодателя относно дължимата от него обезвреда може да е много по-адекватно решение от воденето на съдебни спорове, които често продължават с години.

Доц. д-р Андрей АЛЕКСАНДРОВ, Институт за държавата и правото при БАН
______
1 Вж. по-подробно Средкова, Кр., Осигурително право. 5 изд. С.: Сиби, 2016, с. 183-187.
2 С Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, кръгът на лицата, които могат да претендират обезщетение при смърт на близък човек, бе разширен и включва:
а) деца;
б) преживял съпруг;
в) родители;
г) лица, с които лицето е във фактическо съжителство;
д) отглеждани, но неосиновени деца;
е) по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
3 Вж. по-подробно Мръчков, В., Имуществена отговорност на работодателя. С.: Сиби, 2013.
4 Според проф. д.ю.н. В. Мръчков е по-удачно да се говори за съзнателно, а не за умишлено самоувреждане. „Умисълът е виновно поведение при извършване на правонарушение. Увреждането на собственото здраве на лицето обаче не е правонарушение, а израз на личната свобода на човека да разполага и да се разпорежда със здравето си, т.е. то е правомерно поведение.“ (Мръчков, В. Осигурително право. 7 изд. С.: Сиби, 2019, с. 223). Независимо как ще се обозначи субективното отношение на пострадалия, самоувреждането е едно укоримо поведение, от което лицето не следва да извлича парично обезщетение.
5 Вж. например Решение № 114 от 19.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2018 г., III г. о., ГК. Касационното обжалване е допуснато по въпроса „дали тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортното произшествие, при което е пострадал работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ“. Вж. също Решение № 90 от 14.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1751/2018 г., III г. о., ГК, Решение № 77 от 13.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2735/2017 г., IV г. о., ГК и др.