- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Отговорността за вреди при недобросъвестно упражняване на процесуални права

Преглед на съдебната практика

Съгласно чл. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. С регламентирането на това задължение законодателят е гарантирал правилното приложение на регламентираните в чл. 5 и 10 ГПК принципи на законност и установяване на истината.

Относно правопораждащия фактически състав

По своята същност, в разпоредбата на чл. 3 ГПК законодателят е уредил специален състав на деликтната гражданска отговорност. Per argumentum a fortiori, дадени отношения ще попаднат под хипотезата на правната норма, съдържаща се в нея, когато е налице както общият, така и специалният признак. Най-общо казано, деликтната отговорност представлява едно правоотношение, по силата на което делинквентът се задължава да поправи всички вреди, които неговото противоправно поведение е причинило на увреденото лице. Професор Поля Голева приема, че непозволеното увреждане представлява неправомерен юридически факт, от който възниква облигационно отношение.1 В доктрината и в юриспруденцията (Решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 59/2017 г., ГК, IV г. о. на ВКС) се посочва, че непозволеното увреждане е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридическите факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 3 ГПК обаче, някои от тези елементи следва да бъдат характеризирани със специфични признаци:

1. Относно деянието

Част от правопораждащия фактически състав може да бъде само и единствено противоправното деяние. Професор Александър Кожухаров приема, че „задължението, чието неизпълнение поражда санкционни правни последици, т.е. състояние на отговорност, може да има два източника“2 – това са или едно облигационно отношение, или законът и правилата на добрите нрави. Професор Поля Голева пък определя противоправността като „противоречие на деянието с императивна правна норма“.3 В настоящия случай следва да се има предвид, че обхватът на правната норма е ограничен до действие, извършено в съдебно производство, което се развива по реда на ГПК. Това включва всички негови проявления – основно исково производство, особени искови производства, производство по отмяна на влязло в сила решение, обезпечително производство, охранителни производства, съдебна администрация, изпълнителен процес.

Специфично изискване на чл. 3 ГПК е да е нарушена не каква да е правна норма, а само и единствено процесуална. Процесуалните права възникват при определени условия и се погасяват при наличието на предвидените в закона правопогасяващи факти, като те винаги се упражняват по определен в ГПК ред чрез съответното предвидено процесуално действие. Едно действие е процесуално, когато е извършено от съда или някоя от страните и е насочено към учредяване, развиване и завършване4 на процеса. Професор Любен Корнезов разграничава процесуалните действия (искания, твърдения, доводи, доказвания) от процесуалните бездействия, които представляват неупражняване на процесуално право или неизпълнение на процесуално задължение.5 Оттук следва, че под хипотезата на чл. 3 ГПК може да попадне всяко деяние, извършено в която и да е от двете му форми (действие или бездействие), стига то да е било обективирано в процесуално действие/бездействие. Такива ще бъдат например подаването на искова молба, правене на доказателствено искане с единствената цел делото да бъде отложено, пропускането да бъде подаден отговор на искова молба в симулативен процес и др.

Противоправността ще се състои в отклонение на поведението на някой от участниците в процеса от добросъвестността или добрите нрави. Разгледана през призмата на юридическата доктрина и съдебната практика, добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува.6 Per argumentum a contrario, едно лице ще е недобросъвестно, когато упражнява правата си превратно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). По своята същност злоупотребата с право е частен случай на заобикалянето на закона – няма пряк сблъсък на поведението с него, но по заобиколен път се постига противоправен резултат.7 Професор Мария Павлова приема, че когато субективното право се упражнява не за да се задоволят интересите на даден правен субект, а за постигане на неправомерни цели, неговото упражняване противоречи на социалното предназначение на правото, поради което е неправомерно.8

Следва да се има предвид, че титулярят на процесуалното право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск поначало е правомерно – Решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., ГК, IV г. о. на ВКС. В Решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г., ГК, III г. о. на ВКС се прави точно разграничение на случаите, в които подаването на жалба (по аналогия също така подаването на искова молба, молба за обезпечение на бъдещ иск или въобще каквото и да е процесуално действие, поставящо началото на производство по ГПК) е неправомерно – „подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право (т. е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес“. В този смисъл е и Решение № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г. на ВКС. Следва да се има предвид, че за правомерното упражняване на процесуално право не е от значение искът/жалбата да са основателни, а психическото отношение на лицето да е било такова, че то да е действало с увереност, че това е така.

В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС се приема, че „добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях…“. Следователно всяко отклонение от тази система от морални норми при упражняването на процесуални права също е противоправна.

На основание чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът следва да установи противоправността на процесуалното действие/бездействие, извършено от ответника. За добросъвестността следва да се съди от извършените в обективната действителност действия/бездействия. Например длъжникът, който е изпълнил задължението си след влизане в сила на съдебното решение, въз основа на което е издаден изпълнителният лист, но преди иницииране на изпълнителния процес, може да ангажира отговорността на взискателя, доколкото последният е знаел, че няма вземане; когато е иницииран симулативен процес по чл. 440 ГПК, за да се забави принудително изпълнение и др.9

2. Относно вината

Като субективно отношение на делинквента към извършеното от него вредоносно действие/бездействие, тя е част от вътрешния свят на дееца. Ето защо законодателят е предвидил в чл. 45, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) оборима презумпция, че тя се предполага до доказване на противното. Тази разпоредба се прилага на общо основание за всички специални състави на деликтната отговорност (освен ако не е предвидено друго), което важи и в настоящия случай – Решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на ВКС. Именно затова в исково производство, в което се разглежда иск с правна квалификация чл. 3 ГПК във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тежестта за доказване се обръща, като ответникът следва да установи чрез пълно обратно доказване, че не е действал виновно.

3. Относно вредите

По реда на чл. 3 ГПК на поправяне подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от превратното упражняване на процесуални права, независимо от вида им – имуществени (претърпени загуби или пропуснати ползи) или неимуществени – така в Решение № 189 от 20.06.2014 г. по
гр. д. № 5193/2013 г., ГК, IV г. о. на ВКС
. Първите са израз на неблагоприятна промяна в имуществото на увреденото лице, а вторите обхващат засягането както на блага, които са предмет на субективни права, така и на блага, които не са предмет на права.10 Много фактори могат да причинят неимуществени вреди – такива са не само уврежданията на тялото, но и на психиката (когато пострадалият е изпитал силен страх, срам, изживял е душевни терзания, страдания, отрицателни емоции)11 Понякога неимуществените вреди са трудно доказуеми, поради което Европейският съд по правата на човека е стигнал до извода, че те следва да се предполагат само защото е било осъществено непозволено увреждане спрямо личността на някого – така в Решение от 10.02.2011 г. по делото Илиев и други срещу България (съединени жалби № 4473/2002 г. и № 34138/2004 г.), Решение от 10.02.2011 г. по делото „Радков срещу България“ (жалба № 18382/2005 г.), Решение от 02.02.2006 г. по делото „Йовчев срещу България“ (жалба № 41211/1998 г.) и Решение от 10.02.2012г. по делото „Шахънов срещу България“ (жалба № 16391/2005 г.). Самото възприемане, че са нарушени конституционно признати права е достатъчно да се приеме, че са настъпили неимуществени вреди. Определянето на размера им става съгласно общия принцип на чл. 52 ЗЗД – от съда по справедливост. Това в никакъв случай не изключва възможността за постигане на споразумение между страните. Справедливостта като нравствена категория означава обективно изследване на фактите. Размерът на обезщетението следва да бъде съобразен и с обществено-икономическите условия в страната, а и с обстоятелството, че обезщетението ще бъде дължимо от датата на правопораждащия факт заедно със следващата се лихва върху него. Съдът трябва да вземе предвид също така дали ищецът е пълнолетно физическо лице, както и дали в съзнанието му са възникнали отрицателни отражения и още повече – дали неговият мироглед и начин на живот са се променили. Следва да се има предвид, че юридическото лице изявява воля чрез своите органи, поради което то не може да бъде носител на морални вреди – в този смисъл са Решение № 197 от 19.02.1997г. по гр. д. № 250/1995 г. на ВКС, V г. о. и Определение № 91 от 17.02.2011 по т. д. № 615/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. Това обаче не важи за имуществените вреди, които то е претърпяло от накърняване на фирмата (наименованието) му, като например спад на продажбите и др. Доказването на наличието на вреди и конкретният им размер винаги е в тежест на ищеца, като в Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., ГК, IV г. о. на ВКС се приема, че „при липса на достатъчно доказателства за размера на причинената вреда, съдът определя нейния размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК“.

4. Относно причинно-следствената връзка

Тя е такава зависимост/взаимна обусловеност между две явления – явление „причина“ и явление „следствие“, при която точно определена промяна в първото води до точно определена промяна във второто. В настоящия случай ищецът следва да установи по несъмнен начин при условията на пълно и главно доказване, че настъпването на вредите е станало вследствие извършеното от ответника процесуално действие/бездействие.

5. Относно субектите на деликтната отговорност

Субект на отговорността по чл. 3 ГПК не може да бъде всяко лице, а само това, взело участие в производството по ГПК, по което е извършено противоправното процесуално действие/бездействие. Доколкото разпоредбата борави с термина „участващи в производството лица“, то се налага изводът, че делинквенти могат да бъдат както страните, така и съдът, вещите лица, преводачите, тълковниците и свидетелите (последните три категории най-вече при неточно изпълнение на задълженията им – например неявяване в съдебно заседание, за да бъде отложено делото). Доколкото процесуалните представители на страните попадат под обхвата на по-общото понятие „участници“, то считам за ненужно самостоятелното им посочване в чл. 3 ГПК. Най-често обаче това ще са страните. Съгласно чл. 26, ал. 1 ГПК това са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Така например ищецът, упражнил недобросъвестно правото си на иск, ще бъде ответник в производството по чл. 3 ГПК, а обратно – ответникът ще бъде ищец.

Разграничение от някои други видове отговорност

1. Разлика с отговорността за разноски

В Решение № 67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г., ГК, IV г. о. на ВКС се приема, че „отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е уредено от процесуалния закон. Тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото (за останалите вреди отговорността е виновна и се носи при злоупотреба с процесуални права – чл. 3 ГПК) и може да бъде реализирана само във висящия исков процес“. Следователно приликата между двата вида отговорност е, че са специални състави на деликтната отговорност, както и това, че ангажирането им е оставено на преценката на съответната страна. Разликата е в обхвата им (едната репарира само направените в дадено производство разноски, а другата – всички други имуществени и неимуществени вреди), субектите (субекти на отговорността за разноски са само и единствено страните по делото, а на тази по чл. 3 ГПК – участващите в процеса лица), реда на ангажиране (отговорността за разноски се ангажира само във висящ исков процес с акта, с който приключва производството – чл. 81 ГПК, а тази по чл. 3 ГПК – в отделен исков процес), както и в изискването за вина (отговорността за разноски е обективна, безвиновна, докато тази по чл. 3 ГПК е винаги за виновно извършено деяние).

2. Разлика с отговорността по чл. 403 ГПК

На основание чл. 403, ал. 1 ГПК, ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди. Приликите са, че и двата вида отговорност са специални състави на деликтната отговорност, като се упражняват в отделно исково производство. Разлика има в начина на предявяване на иска – докато отговорността по чл. 3 ГПК може да бъде ангажирана безсрочно (като се съблюдават съответните давностни срокове), то чл. 403, ал. 2 ГПК определя специфичен ред – за да бъде освободена представената гаранция, заинтересованият подава молба с препис за ответната страна. В едноседмичен срок от връчването на молбата ответникът може да подаде възражение против освобождаване на гаранцията и в едномесечен срок да предяви иск за причинените му вреди. Ако в тези срокове ответникът не подаде възражение и не предяви такъв иск, гаранцията се освобождава. Искът по чл. 3 ГПК може да бъде обезпечен по общите процесуални правила, докато този по чл. 403, ал. 1 ГПК има предварително обезпечение, без такова да е искано от ищеца – внесената и неосвободена гаранция. Разлика има и в субектите – на основание чл. 3 ГПК отговарят всички участници в процеса, а на основание чл. 403, ал. 1 ГПК – молителят, в полза на когото е било допуснато обезпечение. „Понеже е невиновна, отговорността по чл. 403 се отличава и от отговорността за злоупотреба с процесуални права, която предпоставя умисъл“.12 Съгласно Решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г., ГК, IV г. о. на ВКС „извън хипотезите на чл. 403 ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение от страната, инициирала обезпечителното производство, само ако е действала при злоупотреба с права“. Следователно последната разлика е в това, че отговорността по чл. 3 ГПК е за противоправно упражняване на процесуални права, а тази по чл. 403 ГПК не поставя такова изискване.

Светослав ЙОРДАНОВ, адвокат
___
1 Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2013, с. 540.
2 Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, с. 364.
3 Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2013, с. 542.
4 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012, с. 219.
5 Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Исков процес. София: Софи-Р, 2009, с. 158-159.
6 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012, с. 90.
7 Повече информация – Джеров, А. Гражданско право. Обща част. Трето преработено и допълнено издание.София: ИК „Труд и право“, 2012, с. 474.
8 Павлова, М. Гражданско право. Обща част. София: Софи-Р, 2002, с. 211.
9 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012., с. 90.
10 Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Пето издание.София: Сиби, 2010, с. 403.
11 Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2013, с. 652.
12 Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2012, с. 1237.