- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Спестеният разход като форма на обогатяване при иска по чл. 59 от Закона за задълженията и договорите – Няколко хипотези от съдебната практика

Правилно или не, неоснователното обогатяване винаги бива асоциирано с концепцията за естествената справедливост1, за която се твърди, че представлява идейна основа на института, обобщена по един блестящ начин в прословутия фрагмент на класическия римски юрист от II век Pomponius „nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem2“. Затова и не е случайно, че и в процеса на утвърждаването на неоснователното обогатяване като самостоятелен източник на облигационни отношения редом с договора и деликта, което в исторически план се свърза с известния холандския юрист на XVII век Hugo de Groot3, водеща остава идеята за изравняване на едно неоправдано имуществено разместване, чието запазване би противоречало на принципите на справедливостта, еквивалентността и добросъвестността. Това съвсем естествено предопределя и законодателния подход към института на неоснователното обогатяване в различни национални юрисдикции4, които принадлежат към континенталната правна система, а така и у нас. В правните норми, регулиращи възникването и развитието на облигационни отношения по повод някои волни и неволни имуществени размествания без основание, още съвсем ясно личат моралните и етични оправдания за съществуване на един общ принцип на недопустимост на неоснователното обогатяване5. И това важи в еднаква степен както за преките кондикции (чл. 55- 58 ЗЗД), при които възниква реституционно задължение за връщане на даденото sine causa, така и за общия иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, при който е нужно да бъде изследвано наличието на обогатяване на едно лице за сметка на друго; обедняване на това лице, свързано с обогатяването на първото; връзка между обедняването и обогатяването; липса на основание за обогатяването и липса на друг иск (вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити6.

От самата формула на иска по чл. 59 ЗЗД, а и от предпоставките за неговото уважаване, ясно личи връзката с концепцията за aequitas, като това в най-голяма степен е вярно за изискването за обогатяване sine causa. При това релевантно за actio de in rem verso е не всяко обогатяване без основание, а само онова, което е настъпило за сметка на чуждото обедняване. Oттук и обогатяването по смисъла на чл. 59 ЗЗД най-често се изразява в придобиването или спестяването на известна облага или полза, получаване на имуществени ползи или спестяване на имуществени разходи от едно лице за сметка на друго (за чужда сметка)7. Това дава основание на доктрината8 да разграничи три основни форми, в които може да е налице обогатяване, а именно – увеличаване на актива, намаляване на пасива и спестяване на разходи9, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе. Измежду тях именно спестеният разход създава най-големи трудности в правоприлагането и дава поводи за някои съмнителни по своята правилност разрешения в юриспруденцията. Така при разрешаване на спорове относно ползване на чужд недвижим имот без основание практиката приема, че обогатяването на ответника съставлява спестеният от него разход за наем10 за ползване на имота, като често въобще не се изследва въпросът дали разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане или не. Така в Решение № 262 от 22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС по предявен иск за обезщетение за ползване на недвижим имот, който ответникът Х закупил по силата на договор, оказал се по-късно нищожен, Х релевирал възражения, че ако не е било закупуването на процесния имот (макар и нищожно ab initio), то той никога не би изразходвал средства за наемането на подобен равноценен имот, тъй като Х доказал, че разполага с други помещения за извършване на производствената си дейност. Тези възражения решаващият състав отхвърля, поставяйки акцент върху обедняването на ищеца, което не можело да бъде поставено в зависимост от субективните намерения на ответника. В посоченото решение, а така и в редица други, в които се съдържа произнасяне по сходни казуси, се приема, че нормално титулярят на права би получил стойността на ползването. Оттук и се развиват допълнителни съображения, че обедняване на собственика е налице независимо от обстоятелството дали същият е развивал или не търговска дейност, тъй като доходи от наем на вещта, той би могъл да получи и без да развива подобна търговска дейност, както и като сключи договор за отдаването й под наем, в който и да е момент от исковия период11. Още по необосновани и противоречащи на материалния закон са изводите, формирани в Решение № 42 от 10.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г., ТК, I т. о., според което „.. лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи“. Обосновано е още, че такъв държател на чужда вещ без правно основание винаги би могъл да получи приходи от нея, а правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на това лице дали да реализира или не доходи от държаната без основание чужда вещ. Не споделям така формираните изводи на решаващия състав, доколкото за всеки конкретен случай трябва да се изследва въпросът дали при твърдяно обогатяване под формата на спестени разноски става дума за разходи, които са били в действителност необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество. Обогатяване биха съставлявали само онези „спестени“ разходи, които при нормално (обичайно) стечение на обстоятелствата обогатилото се лице би претърпяло и понесло от собственото си имущество. На това обстоятелство се настоява още в правната доктрина, създадена при действието на ЗЗД (отм.) и при липсата на нормативно закрепване на общ фактически състав на неоснователното обогатяване. Приемало се е, че спестените разходи, за да съставляват обогатяване, трябва да могат да бъдат определени като неизбежни12 и необходим13. И в по-новите изследвания, посветени на въпросите на неоснователното обогатяване, се сочи, че спестяването само на онези разходи, които могат да бъдат определени като необходими и нужни и които ответникът по иск по чл. 59 ЗЗД е трябвало да понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане14, могат да бъдат определени като форма на обогатяване. Този подход не е чужд и на съдебната практика, въпреки че, както стана ясно, невинаги се прилага еднозначно. Така от мотивите към Решение № 398 от 06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013 г., ГК, ІV г. о. на ВКС става ясно, че лицето, срещу което е предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е извършило разпоредителни сделки с недвижимите имоти, предмет на исковата претенция на ищеца – обеднило се лице. Тези разпоредителни действия са извършени преди периода от време, за който ищецът претендира обезщетение за ползване без правно основание. При така установеното от фактическа страна решаващият състав е приел, че е невъзможно ответникът да се е обогатил неоснователно, ползвайки чуждия имот и спестявайки разходи. Тези изводи съдът е обосновал още и с това, че не е установено ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД да е ползвал фактически процесните недвижими имоти и по този начин да се е обогатил, спестявайки разходи, които в противен случай би претърпял. Това е така, защото, разпореждайки се с недвижимите имоти, ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД се е лишил от фактическата власт и следователно не е могъл да ползва и да си служи с последните, а така и да спести определени разходи. При тълкуване разпоредбата на чл. 59 ЗЗД става ясно, че законодателят търси да намери баланса между интересите на обогатилото се лице и лицето, което е обедняло, но само ако има несъмнени доказателства за настъпилото корелативно разместване на имущества между техните правни сфери. В рамката на правоотношението собственик – ползвател без правно основание за осъществяване на фактическа власт, именно липсата на юридическото основание за конкретните фактически отношения е първата предпоставка да се търси обезщетение за ползата, от която е било лишено лицето, собственик спрямо лицето, което е било държател на вещта. Но без доказателства, че чуждата вещ не само е била във фактическата власт на ответника, но и той е реализирал полза от владението, или са били налице обективните предпоставки за това, не може да се приеме, че е налице разместване на блага между двете правни сфери на страните по спора15.

Спестеният разход и годността на обекта въобще да бъде ползван

Освен доказване наличието на спестени разходи, които при нормално (обичайно) стечение на обстоятелствата обогатилото се лице би претърпяло от собственото си имущество, то в случаите на ползване на чужди блага без основание, трябва да бъде преценена още и годността на самия обект (вещ) да бъде използван по предназначение16, респективно дали съществува или не особен законов режим на ползване или на ограничаване на субектите, които могат да осъществяват ползване. Само по този начин може да бъде обосновано, че ползващият се е обогатил, спестявайки си необходими разноски, а собственикът се е обеднил, бидейки лишен от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време. В тази връзка и в най-новата практика се застъпва разбирането, според което, за да говорим за спестени разходи при ползване на чуждо имуществено благо, е необходимо да бъде конкретно изследвана възможността подобно имущество въобще да бъде ползвано и едва тогава да бъде извършена преценка дали е настъпило обогатяване и съответно на него обедняване. Подобна линия на разсъждение е следвана в Решение № 131 от 12.07.2010 г. по т. д. № 798/2009 г. на ВКС, II т. о., където се разисква именно въпросът дали е възможно обогатяване чрез спестяване на сигурен разход в случаите, в които се касае за специфичен обект на ползване – част от водопроводната мрежа. Това питане е обусловено от обстоятелството, че чл. 198о от Закона за водите установява монопол за извършване на дейностите по стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията, както и за предоставяне на ВиК услуги на потребителите срещу заплащане. Тези дейности могат да бъдат осъществявани само от точно определени правни субекти – ВиК оператори. Според решаващия състав предпоставките на чл. 59 ЗЗД могат да бъдат осъществени и в случаите, когато се касае за специфичен обект на ползване, който е част от водопреносната мрежа, но само при условие, че ищецът е от кръга на субектите, за които законът по изключение допуска да притежават право на собственост върху такъв обект и че не е установена изрична нормативна забрана същият да бъде предоставян за възмездно ползване на други правни субекти, респективно, че не е установено законово задължение за собственика да предостави обекта за безвъзмездно ползване на определена категория лица.

Обратното, ако е установена изрична нормативна забрана специфичният обект да бъде предоставян за възмездно ползване на други правни субекти, респективно законът вменява задължение за собственика да предостави обекта за безвъзмездно ползване на определена категория лица, то считам, че няма да може да се говори нито за обедняване, нито за обогатяване, тъй като няма да е налице спестяване на сигурни разноски17. Аргументи в тази насока се съдържат в Решение № 198 от 26.11.2010 г. по т. д. № 1025/2009 г. на ВКС, където е изяснено, че при изследване на предпоставките за уважаване на субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато се касае за специфичен обект на ползване – електропровод, е нужно да бъдат съобразени всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обект на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Оттук и с оглед твърденията на ищеца, че ответникът се е обогатил, ползвайки енергиен обект и част от електроразпределителната мрежа на страната, по смисъла съответно на т. 23 и т. 22 от Допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката, решаващият състав е приел, че от установените особени правила във връзка със собствеността и ползването на енергийните обекти съгласно Закона за енергетиката, то всички дейности, свързани с електроенергията, в т. ч. и доставката й, са предоставени на точно определени правни субекти – енергийни предприятия18. Тоест няма как ответникът да ползва процесния обект и по този начин да се е обогатил, спестявайки необходими разноски. Не такава би била решаващата воля на съда, ако обогатилото се лице е енергийното предприятие. Подобен спор е разгледан в Решение № 179 от 18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на ВКС, като с Определение № 323 от 03.06.2010 г. на ВКС, ТК, II о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1) следва ли енергийното предприятие, ползващо чужд енергиен обект (трафопост и съоръженията в него) за доставяне на ел. енергия на други потребители, трети лица, да заплати обезщетение за ползването на неговия собственик; 2) на каква база трябва да се определи размерът на обезщетението за ползване на трафопоста и съоръженията в него. Въззивният съд неправилно е приел, че ищецът не е установил факта на обедняването си, тъй като ставало въпрос за специфични обекти на право на собственост, които не могат да имат самостоятелно съществуване с оглед на това, че процесните четири трафопоста и намиращите се в тях енергийни съоръжения са предназначени за осъществяването на специфична дейност „разпределение на електрическата енергия“. При преценка наличието на обедняване и обогатяване по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случая следва да се установи кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта, настъпило в резултат от ползването; обедняване на ищеца и обогатяване на ответника, но при преценката на тези предпоставки следва да бъдат съобразени всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обектът на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Оттук и ВКС правилно е приел, че при отсъствието на сключен договор между енергийното дружество и собствениците за достъп до притежаваните от тях ел. уредби и съоръжения, спорът за заплащане на ползването им се разглежда на правилата на неоснователното обогатяване. Изяснено е, че ползването на такъв обект без наличието на постигнато между страните взаимно съгласие се явява без правно основание, поради което се дължи съответно обезщетение от страна на ползвателя за периода от време, през който ищецът е бил собственик на процесните четири трафопоста и съоръженията в тях и през което ответникът е ползвал уредбите и съоръженията за преобразуване и пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от ищеца. Обезщетението представлява сумата, с която енергийното предприятие се е обогатило в резултат на неплащане на цената за достъп, ако беше сключен договор по чл. 117, ал. 7 ЗЕ, и с която собственикът на енергийните уредби и съоръжения е обеднял поради неполучаване на цената за достъп, ако страните бяха сключили договор по посочения законов текст19.

По-различни са разрешенията, които съдебната практика дава за случаите, в които определена вещ е възникнала, но не е въведена в експлоатация съгласно изискванията на благоустройственото законодателство. Последователно се приема, че собственикът е легитимиран да претендира на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за пропуснати ползи от трето лице, ползващо без основание отделен обект и преди въвеждане на имота в експлоатация, тъй като забраната на чл. 178, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) да се ползва строеж или част от него преди да са въведени в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ не е пречка за установяване на фактическа власт върху недвижим имот, като един от елементите на владението, преди да е въведен в експлоатация. В този смисъл са мотивите към Решение № 7 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 4061/2018 г. на ВКС, IV г. о. И в Решение № 213 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1240/2011 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС е прието, че защитата на правата, произтичащи от собствеността, както е при иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случаите на отнето без основание ползване, не е обусловена от заснемането, респективно нанасянето на спорния имот в кадастралната карта20.

По-различно обаче е положението, когато състоянието на вещта не позволява същата да бъде използвана, в който случай няма как да се обоснове, че собственикът е обеднял от нейното препятствано ползване, а ответникът се е обогатил до размера на спестените разноски. В тази връзка с Решение № 222 от 30.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4076/2008 г., IV г. о., ГК, правилно е прието, че липсата на самостоятелност на обекта „паркомясто“, което се оказва, че представлява необособена и несамостоятелна част от друг обект21 (дворно място, със статут на обща част, принадлежаща на всички етажни собственици), изключва възможността използването на последното да даде основание за претенция по чл. 59 ЗЗД. Липсата на годен обект, а оттам и невъзможността неговото ползване да доведе до спестяване на необходими разноски, сочи на неоснователност на иска за неоснователно обогатяване, тъй като за да има обогатяване и обедняване, съответно вземане за изравняването им, трябва да се установи съответната вещ да е била собствена на ищеца по претенцията и да е била ползвана от друг. При условие че не може да съществува право на собственост върху нещо, което не отговаря на изискванията за вещ, то няма как и ползването на подобен обект да доведе до обедняване, съответно до обогатяване.

Негодността на чуждия обект за самостоятелно ползване, а оттам и невъзможността да бъде спестен необходим разход са констатирани и в Решение № 127 от 22.07.2016 г. по т. д. № 1772/2015 г. на ВКС, I т. о. Претенцията на ищеца с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлена с мотивите, че твърдяното обедняване на ищеца (сигурен пропуск да бъде увеличено имущество) и съответно обогатяване на ответника чрез спестяване на необходими разходи са по повод ползването на терен под постройка, която е получила траен градоустройствен статут и който терен е придобил обслужващ характер. В тази връзка решаващият състав е изяснил, че ползването на терена би могло до бъде осъществявано само заедно с постройката, поради нейната непреместваемост. Оттук и доколкото ищецът не претендира права върху самата постройка, а само върху терена, и не е установил в процеса, че би могъл да ползва терена самостоятелно, отдавайки го под наем отделно от сградата, то следва да се приеме, че същият не би могъл да защити правата си по пътя на чл. 59 ЗЗД.

Идентично е положението в случаите, в които вещта е в състояние, което я прави негодна за нейната обичайна употреба. В тази връзка с Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г. на ВКС, II т. о. по отношение на спор с правно основание чл. 59 ЗЗД е констатирано, че няма как да бъде прието, че собственикът на вещ – МПС, която от събраните по делото доказателства е установено, че е в „окаяно състояние“, да е обеднял от нейното „твърдяно“ ползване от трети лица, които са се обогатили, спестявайки необходими разноски. Според решаващия състав отсъствие на обективна възможност за реално използване на чуждото съставно МПС, поради лошото му техническо състояние и невъзможността на самия собственик да го ползва в съответствие с неговото функционално предназначение и в обема на притежаваните от него права лично или да реализира от него имуществени блага по друг начин за визирания в исковата молба период, води до неоснователност на исковата претенция по чл. 59 ЗЗД.

Дали обаче този извод може да се приложи в еднаква степен и към хипотезите, в които собственикът сам се е поставил в невъзможност да ползва собствения си имот? С Решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/2016 г. на ВКС, III г. о. е даден отговор на въпроса дали заповедта, издадена по Закона за защита от домашно насилие за отстраняване на собственика от негов имот за определен период от време, лишава последния от пълния обем на правото му на ползване върху този имот за посочения в заповедта период. От фактите по делото става ясно, че със съдебно решение от 05.07.2010 г. по гр. д. № 8290/2009 г. на Софийски районен съд е бил прекратен с развод сключеният между Р. П. и Р. И. граждански брак по вина на двамата съпрузи, като на основание чл. 107, ал. 2 СК (отм.) ползването на семейното жилище, представляващо триетажна жилищна сграда в населено място, е предоставено на Р. И., а Р. П. е задължен да го напусне, считано от влизане на решението в сила. По-късно, с Решение от 11.01.2010 г. по дело № 8673/2009 г. на Софийски районен съд, е издадена заповед за защита, с която Р. П. е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Р. И., като същият е бил отстранен от съвместно обитаване с ответницата на процесното жилище за срок от 6 месеца. За същия срок е било забранено на Р. П. да се приближава на разстояние по-малко от 50 метра до жилището, което решение е влязло в сила на 04.03.2010 г. При това положение, макар и на лицето да е забранено да обитава и посещава собствения си недвижим имот, същият претендира обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД от бившата си съпруга, твърдейки, че се е обеднил, пропускайки сигурно увеличение на своето имущество, а последната се е обогатила, спестявайки необходими разноски за наем. При това положение решаващият състав на ВКС е приел, че собственикът на вещта, който е отстранен административно от нея по силата на разпоредбите на Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН), не губи правото си на ползване за периода на отстраняването, което право през този период той би могъл да реализира и чрез трети лица, респ. на него за този период му се дължи обезщетение от ползващия процесния имот без основание, макар последният да се ползва от закрила по силата на ЗЗДН. В случая рестриктивните мерки по ЗЗДН, според съда, не се отразяват на правото на ползване на собственика на вещта, на когото за периода на отстраняването му от нея се следва обезщетение от лицето, което се е обогатило, спестявайки средства в размер на дължимия наем за сметка на собственика. Следователно заповедта, издадена по Закона за защита от домашно насилие за отстраняване на собственика от неговия имот за определен период от време, не го лишава за този период от пълния обем на правото му на ползване върху имота, а ползващият този имот без основание му дължи обезщетение за ползването по чл. 59 ЗЗД в размер на средната наемна цена.

Намаляване на пасива и „сигурния спестен разход“

Допълнителни трудности при определяне на това кога е налице ситуация на спестени разноски, които водят и до обогатяване, създава честото смесване на тази хипотеза със случаите на заплащането на чужд дълг, което води до намаляване на пасива. В действителност двете форми на обогатяване по смисъла чл. 59 ЗЗД са близки и понякога трудно разграничими. За това свидетелства спорът, разрешен с Решение от 25.10.2013 г. на ОС – Габрово по в. гр. д. № 308/2013 г. От фактическа страна става ясно, че Х. е собственик на имот, част от който – 212,3 кв. м, попада в обхвата на уличната регулация, а Община Трявна, без да извърши отчуждаване на имота и да заплати обезщетение за отчуждената част, осъществява реконструкция и разширение на улицата, като по този начин завзема 148,6 кв. м от имота на Х. Това дава повод на Х да предяви иск с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу Община Трявна. При разглеждане на делото, решаващият състав стига до извода, че макар и извършеното фактическо завземане да не внася промяна в правото на собственост на Х по отношение на отнетата част, то е налице „увеличаване на активите на ответната община чрез намаляване на пасивите в имуществото на същата“. От последвалата аргументация на съда обаче става ясно, че „доколкото не е проведена отчуждителна процедура, то Общината се е обогатила, спестявайки си определена парична сума, която би следвало да се заплати за отчуждаване, ако се спазят законовите изисквания“. Именно тази втора квалификация на релевантната в случая форма на обогатяване ми се струва коректна, доколкото, за да е налице намаляване на пасива, е необходимо да е налице валидно възникнало и съществуващо задължение, каквото в случая липсва (поради непроведената отчуждителна процедура, няма как да се твърди, че в тежест на общината е възникнало задължение за обезщетение по смисъла на чл. 29 ЗОС). За сравнение при необходимите спестени разходи (разноски) обеднилото се лице е извършило отнапред действия, които съставляват предмет на едно бъдещо задължение, което макар и все още да не е, то със сигурност би възникнало в тежест на обогатилото се лице. Сигурността или вероятността за възникване на подобно бъдещо задължение би могла да произтича от наличието на нормативно, респективно договорно предвиждане. Така например, ако даден имот не е бил водоснабден, поради което (и при спазване на всички законни изисквания за това) едно лице е извършило проектирането, изграждането и въвеждането в експлоатация на водопровод, е налице или предприемане на чужда работа без натоварване при наличието на смесен интерес (поради което вземането за извършените разходи би било до размера на обогатяването) или неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД22. В подобни случаи безспорно обогатяването се осъществява чрез извършване на определени разходи, които общината така или иначе би предприела. Става дума за едно бъдещо задължение на общината, като вероятността за неговото възникване се основава именно на наличието на нормативно предвиждане в тази насока. Това е така, тъй като по аргумент от чл. 64 ал. 3 ЗУТ, проводите и съоръженията на техническата инфраструктура в урбанизирани територии се изграждат от и за сметка на държавата, общините или съответните експлоатационни дружества, освен ако в специален закон е предвидено друго. Когато се намират в общинска собственост или касаят общински обекти, те трябва да бъдат изградени от общината и остават нейна собственост. Ако трето лице финансира изграждането на проводи и съоръжения на техническата инфраструктура в свой интерес, то трябва да бъде обезщетено. Съдебната практика приема още, че ако третото лице е изградило елементи на техническа инфраструктура, които по силата на закона стават общинска собственост, именно общината трябва да му възстанови разноските по извършване на работата – претенцията не може да бъде насочена към другите визирани в чл. 64, ал. 3 ЗУТ субекти23. Няма значение обстоятелството извлича ли общината ползи от съответния елемент, доколкото последната дължи изграждането му не като източник на облага, а поради нормативно възложените й задължения за осигуряване на комуналното обслужване на населението на нейната територия (срв. Решение по гр. д. № 853/2010 г., ІV г. о.). Тоест става дума не за вече възникнало задължение (т.к. в закона е налице обща формулировка, а не конкретно задължение), а за разноски, които по правило се възлагат на определен субект (когато се осъществят и други предвидени в закона предпоставки) и които разходи този субект би предприел, ако тяхното извършване не бе от страна на третото лице.

Ирина БОГДАНОВА, асистент по гражданско и семейно право, ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“
_____
1 Някои автори свързват идеята за недопустимост на неоснователното обогатяване с Аристотел и неговата Nicomachean Ethics, V, 9, 1130b-1131a. Виж Hanoch Dagan, The Distributive Foundation of Corrective Justice’ (1999) 98 Michigan LR, p. 138.
2 Pomponius в D. 50, 17, 206: “Iure naturae aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem”; D.12.6.14: “Nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento fieri locupletiorem”.
3 Oще по въпроса за приноса на Grotius към доктрината на неоснователното обогатяване Feenstra, R., Grotius’ Doctrine of Unjust Enrichment as a Source of Obligation: Its Origin and Its Influence in Roman-Dutch Law. – In: Unjust enrichment: the comparative legal history of the law of restitution Schrage, Eltjo J. H. Hrsg.. – Berlin (1999).
4 E. J. H. Schrage (Ed.), Unjust Enrichment. The comparative legal history of the law of restitution (Comparative Studies in Continental and Anglo-American Legal History, 15) (pp. 59-120). Berlijn.
5 Вж. Schrage, E. J. H. Unjustified Enrichment. Recent Dutch developments from a comparative and historical perspective.- Netherlands International Law Review, № XLVI, 1999, pp. 61-62.
6 Така Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване според българското облигационно право. София: БАН, 1978, с. 76. Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. София: Наука и изкуство, 1958, с. 595-600, Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2015, с. 542-546.
7 Вж. Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти. София: Фенея, 2011. Трето преработено и допълнено издание, с. 82-83.
8 Така Василев, Л. Облигационно право. Ч. 2. София: Наука и изкуство, 1954. 416 с. 2. прераб. и доп. изд., със загл.: Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения, 1958, с. 597 – 598. В същия смисъл Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти. Трето преработено и допълнено издание. София: Фенея, 2011, с. 90-91.
9 Решение № 587 от 01.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК, Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС.
10 Решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 587 от 01.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009г., IV г. о., ГК, Решение № 55 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 267 от 20.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 13/2013 г., III г. о., ГК.
11 Решение № 4 от 23.01.2009 г. по гр. д. № 5382/2007 г., II г. о. на ВКС.
12 У нас и ВКС в Решение № 458 от 13.VІ.1935 г., пом. в сборника „Кас. реш.“, т. ІІ, с. 270 и „Правна мисъл“, цитирано по Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2015, с. 543.
13 Берон, В. Незаконното обогатяване във вреда на другиго. София: печ. Гутенберг, 1932, с. 36 и сл.
14 Големинов, Ч., цит. съч., с. 91.
15 Така Решение № 1480 от 06.04.2012 г. по гр. д. № 877/2011 г. на XIX състав на Районен съд – Варна.
16 Решение № 221 от 08.01.2013 г. по гр. д. № 399/2012 г. II г. о., ВКС.
17 Доколкото при наличие на нормативна забрана за ползване на обект няма как да се твърди, че определено лице си е спестило разноските, при това необходими за експлоатацията на сходно благо.
18 Съоръжения, предназначени за осъществяването на тези дейности (според дадената в т. 21 от Допълнителните разпореди на ЗЕ дефиниция), електропроводите се използват единствено от енергийните предприятия, а не от крайните потребители на електроенергия.
19 Според решаващия състав в случая като база за определяне на конкретния размер на обезщетението следва да се ползва приетата от ДКЕР с решение по Протокол № 49/15.07.2004 г. Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, която методика съгласно т. 3 се прилага до уреждане на взаимоотношенията относно собствеността между лицензираните енергийни предприятия и потребителите/собствениците, които предоставят достъп до собствените си съоръжения съгласно § 4, ал. 1 ПЗР на ЗЕ (отм.).
20 В този смисъл са и Решение № 835 от 06.01.2011 г. по гр. д. № 1578/2009 г.
на І г. о., Решение № 42 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 1590/2010 г., І г. о., Решение № 250 от 2011 г. по гр. д. № 180/2011 г., ІІ г. о., Решение № 429 от 28.10.2011 г. по гр. д. № 579/2010 г., ІV г. о., Решение № 132 от 30.05.2013 г. по гр. д. № 325/2012 г. на ІІ г. о., Определение № 100 от 2012 г. по ч. гр. д. № 92/2012 г., І г. о. и Определение № 336 от 2013 г. по ч. гр. д. № 2015/2013 г., ІІІ г. о. на ВКС.
21 Вж. Решение № 53 от 05.05.2009 г. по гр. д. № 5871/2007 г. на ВКС, I г. о.
22 Тази квалификация е възприета в Решение № 199 от 20.11.2014 г. по в. гр. д. № 380 по описа за 2014 г. на ОС – гр. Варна
23 Определение № 536/16.05.2017 г. по гр. дело № 224/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о.