Преглед на практиката на ВКС, постановена по искове с правно основание чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (2019-2020 г.)

Измина година от последния ми преглед на практиката на Върховния касационен съд по Павловите искове¹, а настоящият, като трети поред², може да бъде наречен вече традиционен.
След бурното развитие в употребата на исковете по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и изясняването на редица водещи въпроси във връзка с тях през предходните години, обхванатият с настоящото изложение период може да бъде характеризиран като далеч по-спокоен от гледна точка на постановената практика – и като обем, и като значимост. Въпреки това, наличието на постановено тълкувателно решение и разглеждането на някои съществени въпроси в практиката на ВКС способстват за изясняване на спорните моменти и поставят нуждата от систематизирането им.
Настоящото изследване обхваща практиката, постановена след месец март 2019 г. до края на месец февруари 2020 г. и представя авторовото виждане за съществени актове на ВКС по поставената тема. Изложението избягва включване на несъмнени разрешения или такива, пряко следващи се от тълкувателната практика.

1. Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. на ВКС:

С очакваното с нетърпение от теорията и практикуващите юристи Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК, ВКС даде тълкуване на закона по три важни точки, както следва:

1.1. Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.

1.2. Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора.

1.3. Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.

В практиката на ВКС бързо се възприеха позициите на постановеното тълкувателно решение. Без да преповтаряме разрешенията му, възпроизведени в отделни решения на ВКС, с интерес може да се посочи Решение № 7 от 21.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1776/2019 г., III г. о. В него се посочва, че с оглед приетото по т. 2 от ТР и доколкото въпросното делото е висящо пред касационната инстанция, тя следва да съобрази ТР, независимо от факта, че то е постановено след приключване на въззивното производство (аргументирано е, че позоваване на ТР № 7/2017 г., ОСГТК на ВКС е неотносимо, доколкото същото касае отмяна на влязло в сила съдебно решение, докато в разглежданата хипотеза не е налице влязъл в сила съдебен акт, а невлязло в сила въззивно решение и производството е за касационна проверка по реда на чл. 280 и слeдващите от ГПК, а не за такава по извънредния способ на чл. 303 и сл. ГПК).

Прието е за безспорно, че към момента на постановяване на въззивното решение (както и към момента на постановяване на решението) между същите страни е бил налице висящ процес – с предмет вземането на ищците, с което именно те обосновават качеството си на кредитори по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. Този спор е преюдициален по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД и доколкото въззивното решение по последния е било постановено без делото да бъде спряно и изходът на преюдициалното производство да бъде съобразен, то съставлява порочен съдебен акт. Решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. Затова и ВКС обезсилва обжалвания акт.

2. Павловият иск и солидарният длъжник

В миналогодишния преглед на практиката по Павловите искове насочих вниманието към очаквано решение от ВКС по допуснатите с Определение № 172 от 07.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4338/2018 г., III г. о. въпроси: „Когато солидарен длъжник плати на кредитора и възникне регресно вземане срещу другия длъжник (чл. 127, ал. 2 ЗЗД), който е извършил разпореждане със свое имущество, спрямо кого се преценяват предпоставките на чл. 135 ЗЗД – спрямо удовлетворения кредитор или спрямо платилия солидарен длъжник? Разкрива ли особеност случаят, в който солидарният длъжник по договор за банков кредит е плащал вноските за връщане на кредита и част от тях предхождат, а други – следват разпоредителното действие?“.

С постановеното по съществото на касационното обжалване съдебно Решение № 144 от 16.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4338/2018 г., III г. о. се прие следното: съдът по иска по чл. 135 ЗЗД, предявен от солидарен длъжник, изплащал задълженията на заемателя по договор за банков кредит, за обявяване на относителната недействителност на сделка на разпореждане с имущество на другия солидарен длъжник, е длъжен да изследва материалноправните предпоставки (условията) на правото по чл. 135 ЗЗД както по отношение на банката, така и на ищеца. Това задължение възниква, когато в исковата молба се твърди, че ищецът е носител на правото по чл. 135 ЗЗД, но не пояснява дали то е възникнало за удовлетворения кредитор, а ищецът го е придобил на основание чл. 74 ЗЗД, или е възникнало директно за него като кредитор по регресното вземане, или сделката е увреждаща и за двамата. Допустимостта на подобен иск обясняват правната характеристика, целта и последиците от уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. Съставът на ВКС посочва, че те са разяснени с ППВС № 1 от 29.03.1965 г. по гр. д. № 7/1964 г., ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. и ТР № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС. За постигането им е без значение дали правото по чл. 135 ЗЗД е възникнало в полза на удовлетворения кредитор, или на кредитора по регресното вземане, или и на двамата. Такава искова молба има необходимото съдържание (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и не възпрепятства правото на защита на ответника.

Регресното вземане на солидарния длъжник, продължава ВКС, възниква с плащането, но неговото основание (и размер) произтичат от вътрешните отношения между солидарните длъжници. Солидарният длъжник, изплащал задълженията по договора за банков кредит с регресно право срещу друг солидарен длъжник, се суброгира в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 74 ЗЗД и е частен правоприемник на правото по чл. 135 ЗЗД. Необходимо е правото да е възникнало. Регресното право е предпоставка за законната суброгация и нейна граница, а плащанията легитимират извършвалият ги солидарен длъжник като кредитор на другия солидарен длъжник на самостоятелно основание. Следователно предпоставките на чл. 135 ЗЗД са осъществими и по отношение на кредитора по регресното вземане. Регресното вземане е предпоставка на законната суброгация по чл. 74 ЗЗД, но законната суброгация не го погасява. Член 135, ал. 3 ЗЗД урежда и хипотеза потестативното право да възникне в полза на кредитор, чието (регресно) вземане все още не е възникнало, т.е. възможно е потестативното право да възникне едновременно и за кредитора, впоследствие удовлетворен, и за кредитора по регресното право преди плащането да е породило регресното вземане.

Регресното вземане трябва да съществува до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по съществото на правния спор по чл. 135 ЗЗД. Погасяването му изключва легитимацията³ на ищеца като кредитор и носител на потестативното право, упражнено с иска, без значение дали то е било придобито по частно правоприемство или на самостоятелно основание. Съдът отхвърля така предявения иск, когато установи, че правото по чл. 135 ЗЗД не се е породило и за удовлетворения кредитор (трето за процеса лице), и за ищеца.

Различен от обсъдения е случаят, когато искът по чл. 135 ЗЗД солидарният длъжник, изплащал задълженията на заемателя по договора за банков кредит, е обосновал с настъпилото частно правоприемство по чл. 74 ЗЗД. По този иск съдът е длъжен да изследва условията на чл. 135 ЗЗД само по отношение на банката (на удовлетворения кредитор).

Различен е и случаят, когато искът е обоснован с твърденията, че сделката на разпореждане уврежда ищеца като кредитор по регресното вземане. По този иск съдът е длъжен да изследва условията по чл. 135 ЗЗД само по отношение на ищеца.

3. Другарството при Павловите искове

3.1. С Определение № 639 от 13.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 1165/2018 г., II т. о. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационно обжалване по въпроса: „Следва ли съпругът на ЕТ – в несъстоятелност, да участва като задължително необходим другар на ответника в производства по искове по чл. 647, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ) и чл. 135 ЗЗД срещу физическото лице ЕТ – в несъстоятелност, с които се иска обявяването за относително недействителни на разпоредителни сделки с недвижими имоти в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), с оглед разпоредбата на чл. 614, ал. 2 ТЗ и разрешението, което ВКС дава в ТР № 5/2014 г. на ОСГТК относно приложението на чл. 135 ЗЗД за разпоредителни сделки с недвижими имоти в режим на СИО“.

В отговор на така формулирания правен въпрос, ВКС е дал следния отговор с постановеното по делото Решение № 35 от 07.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1165/2018 г., II т. о.:

Съгласно разпоредбата на чл. 614, ал. 2 ТЗ в имуществото на длъжника по несъстоятелността – ЕТ, се включват и 1/2 ид. част от вещи и права върху вещи в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) по смисъла на чл. 21 от Семейния кодекс (СК) – т.е. придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, който следва по законова оборима презумпция – чл. 21, ал. 3 СК. След като половината от правата върху недвижимите имоти, предмет на атакуваните като относително недействителни разпоредителни сделки, са част от имуществото на несъстоятелния длъжник ЕТ, то явен е интересът на синдика в производството по несъстоятелност на последния, да предяви отменителни искове за попълване масата на несъстоятелността. Отменителните искове имат облигационен, а не вещен характер, доколкото евентуалната им основателност не води до обратен транслативно-вещен ефект, т.е. връщане на правата върху имотите отново в патримониума на съпрузите, съответно в режим на СИО, и има за последица само осигуряване на възможността на кредиторите да се удовлетворят от стойността на дела на длъжника – 1/2, при запазване действителността на самата разпоредителна сделка по отношение на страните по нея. Следователно, в разглеждания случай, не може да става изобщо въпрос за необходимо другарство, по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, на двамата съпрузи като ответници по отменителни искове, основани на лични задължения на единия от тях като ЕТ, доколкото, по изложените по-горе съображения, не е налице спорно правоотношение, основано на бездялова съпружеска имуществена общност, предполагащо решението по отменителните искове да бъде еднакво спрямо двамата съпрузи. Същото важи и за задължителното другарство като предпоставка за правото на иск, доколкото последното представлява вид необходимо другарство, изискващо съвместно предявяване на иска срещу две или повече лица като условие за допустим процес.

Посочено е, че в тази насока са и задължителните указания по тълкуването на закона, дадени в мотивите по т. 1 в ТР № 5 от 2013 г. на ОСГТК относно приложението на чл. 135 ЗЗД за удовлетворяване на кредитор при личен дълг на единия от съпрузите към същия, след разпореждане от тяхна страна с имот в режим на СИО, които указания напълно важат и при специалните хипотези на отменителните искове по чл. 647 ТЗ.

3.2. Касаещо въпроса за другарството при Павловите искове е и Решение № 35 от 26.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4412/2018 г., III г. о., с което е уважена молба за отмяна на влязло в сила решение при следните правни и фактически констатации:

Установеният със Семейния кодекс (СК) от 1968 г. и със следващите – СК от 1985 г. и СК от 2009 г., режим на СИО върху вещните права, придобити през време на брака, при който съпругът на приобретателя по възмездната транслативна сделка придобива същите вещни права и в същия обем като самия приобретател, налага извода, че за целите на института на относителната недействителност по чл. 135 ЗЗД пасивно легитимиран да отговаря по конститутивния иск е и съпругът на приобретателя. Без значение, че същият не е направил волеизявление по обявения за относително недействителен договор, както и че искът по чл. 135 ЗЗД не е вещен, а облигационен, след като прогласяването на недействителността по отношение на кредитора на праводателя поражда последици и по отношение на другия съпруг, който не е участвал в сделката. При уважаването на иска прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя, но кредиторът – ищец по паричното вземане, получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, независимо че то е преминало в патримониума на третите лица. Евентуалното уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД не легитимира приобретателя като длъжник, но доколкото за него и съпругата му като участници в особената бездялова имуществена общност се въвежда задължението да предоставят придобитата вещ за удовлетворяване на чуждо парично задължение, то несъмнено съпругата на приобретателя в случая се явява пасивно легитимирана страна – необходим другар на ответника. Последната разполага с правото да се освободи от изпълнението, като плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си, като след това може да търси по правилата на регресната отговорност възстановяване на платеното. В този смисъл са ТР № 5 от 2014 г. ОСГТК на ВКС и Решение по в. т. д. № 4702/16 г. на САС.

Облигационният характер на иска по чл. 135 ЗЗД не лишава неучаствалия в атакуваната сделка съпруг от правото да ангажира защита на интереса си по нея, след като същият по силата на законовия режим на общност се явява носител на правото, засегнато с предявения конститутивен иск. При уважаване на иска, сделката ще се счита недействителна не само спрямо сключилия я съпруг, но и спрямо този, който е в същото материалноправно положение по отношение на засегнатите от решението права. В противен случай неучаствалият съпруг няма да бъде обвързан от правните последици на постановеното решение, респективно кредиторът не би могъл да насочи принудителното изпълнение към придобития в бездялова общност от съпрузите имот. Това обстоятелство придава на неучаствалия съпруг на приобретателя по сделката качеството на необходим другар в производството по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД.

В тази връзка са и указанията, дадени в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК с Определение № 191 от 13.03.2014 г. по ч. гр. д. № 164/2014 г. на ВКС, IV г. о., според които „съвместната собственост при съпружеската общност налага съвместна процесуална легитимация, а следователно и задължително другарство по искове, предявени от или срещу съпрузите за собственост или вещни права върху общите вещи, респективно за потестативни права, насочени към промяна в принадлежността или обременеността на общите вещни права“.

Това разрешение – по отношение на правото на неучаствалия съпруг на приобретателя да иска отмяна на влязло в сила решение, постановено без негово участие като страна в делото, – не се променя и след приемането на ТР № 3 от 2017 г. ОСГК на ВКС. С него е прието, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на СИО, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. В мотивите на ТР е посочено, че процесуалните действия, извършени от единия съпруг по предявен иск за собственост (респ. по иск, с който се упражнява потестативно право за общ на съпрузите имот), могат да доведат и до неблагоприятно засягане на общото право, защото от силата на пресъдено нещо (СПН) на съдебното решение ще бъде обвързан и неучаствалият в делото съпруг. В този случай защитата на другия съпруг е обезпечена чрез възможността да иска на основание чл. 304 ГПК отмяна на влязлото в сила съдебно решение, както е в настоящия случай, или определение за прекратяване на делото поради отказ от иска.

4. Моментът на придобиване на вземането и искът по чл. 135 ЗЗД

С Решение № 243 от 19.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4188/2018 г., IV г. о. е прието, че според чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Това право възниква при наличието на определен фактически състав с установени от законодателя елементи, а именно: 1. наличието на твърдяно действително вземане на ищеца, възникнало преди извършването на действието, чието обявяване на недействителност се иска, което вземане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно, а извод за несъществуване на вземането може да се направи само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо; 2. извършването на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора; 3. субективен елемент – знание на длъжника (респ. и на лицето, с което е договарял при възмездно действие), че извършеното от него действие уврежда кредитора. В чл. 135, ал. 3 ЗЗД е предвидена възможност за атакуване от кредитора на увреждащите действия, извършени от длъжника преди възникването на вземането му, но при наличие на специална субективна предпоставка – увреждащото го действие да е било предназначено от длъжника и лицето, с което последният е договарял, да увреди кредитора, т.е. в тази хипотеза е необходима увреждаща цел на страните по действието.

При това положение ищецът, който е придобил вземането след сключване на сделката, не е материално легитимиран да иска обявяване на нейната недействителност по реда на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Този извод се извежда от принципа, че състоянието на длъжниковото имущество се преценява към момента, в който кредиторът е станал такъв, т.е. към момента, в който той е придобил вземането. Това е така, защото логично е всеки кредитор да разчита точно на това имущество на длъжника, в качеството му на общо обезпечение на задълженията, с което последният разполага към момента на възникване на вземането на кредитора, тъй като именно към този момент кредиторът има възможност да прецени платежоспособността на длъжника и, в зависимост от преценката, да приеме да стане негов кредитор или не: ако длъжникът разполага с достатъчно, според кредитора, имущество, това би обусловило по-голямата готовност на последния да придобие вземане срещу този длъжник, и обратно – ако длъжниковото имущество е недостатъчно, кредиторът може да предпочете да не поеме такъв риск. В последната хипотеза, ако длъжникът вече е обеднял и въпреки знанието за това, или възможността да се осведоми, кредиторът придобие вземане срещу него, той прави това на свой риск. Затова, ако не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, той трябва да понесе последиците от неговата неплатежоспособност. Интересът на третото лице – контрахент на длъжника, следва да бъде предпочетен пред този на кредитора, тъй като, придобивайки вземането след разпоредителната сделка, той знае за нея (или е могъл да узнае за нея от вписванията в имотния регистър), и поради това е имал възможност да прецени дали да придобие вземането при тези условия. За разлика от него, към момента на сключване на сделката, третите лица нямат основание да се съмняват в правните й последици (тъй като кредиторът ще я атакува едва в по-късен момент), не предполагат бъдещото изменение на имущественото състояние на длъжника (в случай на уважаване на претенцията на кредитора), и добросъвестно разчитат на придобиваното със сделката имущество.

5. За цената на Павловия иск и за приложимост на съдопроизводствения ред на търговски спорове (чл. 365 и следв. ГПК)

5.1. С Определение № 755 от 11.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1713/2018 г., III г. о. е препотвърдено виждането, че исковете с правно основание чл. 135 ГПК са оценяеми по смисъла на чл. 68 ГПК. Цената на иска съгласно чл. 68 ГПК се определя от паричната оценка на предмета на делото. Предмет на делото е сключената и атакувана чрез конститутивния иск сделка. С предявяването на Павловия иск се упражнява материално преобразуващо право с вторичен спрямо вземането по облигационното правоотношение характер, поради което цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК размерът на цената на иска по искове за съществуване, в това число и за прогласяване недействителност на договор, за унищожаване, разваляне или сключване на окончателен договор, е стойността на договора. Когато договорът има за предмет вещни права върху имот, размерът на цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, т. е. данъчната оценка, а ако няма такава – пазарната цена на правото. Следователно цената на иска за обявяване за относително недействителна по отношение на кредитора – ищец, сделка за покупко-продажба на недвижими имоти на основание чл. 135 ГПК се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК. В този смисъл е трайно установената практика на ВКС – Определение № 4 от 05.01.2017 г. по д. № 2383/2016 г. на ВКС, II т. о., Определение № 397 от 29.06.2010 г. по ч. гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 440 от 14.07.2010 г. по ч. гр. д. № 413/2010 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 12 от 14.01.2016 г. по ч. гр. д. № 5445/2015 г. на ВКС, I г. о., Определение № 454 от 26.06.2013 г. по ч. т. д. № 1927/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Определение № 98 от 09.02.2012 г. по ч. т. д. № 51/2012 г. на ВКС,
ІІ т. о. и други.

5.2. Според Определение № 23 от 03.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 1520/2019 г., I т. о., консолидирана е практиката на ВКС относно въпроса дали искът по чл. 135, ал. 3 ЗЗД е оценяем. В множество актове различни състави на ВКС са приемали, че в зависимост от характера на увреждащата сделка следва да се определи и цената на иска.

В конкретния случай увреждащата сделка е договор за аренда, който е разновидност на договора за наем (така Определение № 25 от 18.02.2011 г. по т. д. № 493/2010 г., I т. о., Определение № 56 от 25.02.2013 г. по т. д. № 331/2012 г., II т. о., Определение № 167 от 19.03.2015 г. по ч. т .д. № 403/2015 г., I т. о., Определение № 221 от 25.05.2018 г. по ч. гр. д. № 863/2018 г., III г. о., Определение № 267 от 23.03.2018 г. по гр. д. № 1179/2018 г., IV г. о., Определение № 245 от 25.05.2018 г. по ч. т. д. № 1357/2018 г.,
I т. о. на ВКС и др.). Следователно, с оглед и разясненията, дадени с т. 20 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, цената на иска следва да бъде определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК – размерът на наема за една година.

5.3. Съгласно Определение № 22 от 16.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 3015/2019 г., I т. о. в трайната си практика ВКС приема, че дело с предмет иск по чл. 135 ЗЗД е търговско, когато последният е предявен за обезпечаване правата на кредитор по търговска сделка (така Определение № 4 от 2017 г. по
ч. т. д. № 2383/2016 г., II т. о., Определение 454 от 26.06.2013 г. по ч. т. д. № 1927/2013 г., II т. о., Определение № 98 от 09.02.2012 г. по ч. т. д. № 51/2012 г., II т. о., Определение № 12 от 14.01.2016 г. по ч. гр .д. № 5445/2015 г., I г. о. и др.). Легитимацията на ищеца като страна по търговска сделка предпоставя и търговския характер на делото по смисъла на чл. 365, ал. 1, т. 1 ГПК.

Според чл. 68 ГПК паричната оценка на предмета на делото е цена на иска. В този смисъл конститутивният иск по чл. 135 ЗЗД е оценяем. Той цели обявяване за недействителни по отношение кредитора на увреждащи го действия и сделки, извършени от длъжника. Размерът на цената следва да бъде определен при приложение на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК – от стойността на договора, т.е. от паричната оценка на насрещните престации. Когато една от престациите е прехвърляне на права върху недвижим имот, то стойността на договора се определя от данъчната оценка на имота, а ако няма такава – от пазарната цена на вещното право.

6. Какво да очакваме през тази година

С Определение № 64 от 07.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3593/2019 г., IV г. о. е допуснато касационно обжалване по въпроса: Налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е налице практика на ВКС, постановена по същия.

По въпроса: Противопоставимо ли е решението по уважен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувач по сделка от същия собственик, сключил предварителния договор като обещател, ако исковата молба по иска е вписана след вписване на сделката, а решението е вписано след изтичане на шестмесечния срок от влизане в сила на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и е уважен против преобретателя иск по чл. 135 ЗЗД и ако решението е противопоставимо на купувач по сделка с обещателя, какъв владелец е „купувачът“ по сделката в тази хипотеза, е допуснато касационно обжалване с Определение № 42 от 31.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3133/2019 г., I г. о.

С Определение № 131 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3976/2019 г., IV г. о. е допуснато касационно обжалване по въпроса: Налице ли е нов правопораждащ факт при уважен иск по чл. 135 ЗЗД на купувачите по предварителен договор по отношение на влязло в сила решение, с което искът за обявяването му за окончателен е бил отхвърлен, но по съображения, различи от тези за принадлежността на правото на собственост, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Гл. ас. д-р Борислав ГАНЧЕВ, адвокат
____
1https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/pregled-sr-135-zzd-2018-2019/, публикувана на 19.05.2019 г.
2 Първият е публикуван на 18.03.2018 г.
3 Следва да се има предвид материалноправната, а не процесуалната легитимация – бел. моя – Б. Г.