Практика на ВКС по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите
Автор: Крум Тодоров,Непозволено увреждане
…………………..
Член 49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
……………………
Определение № 59 от 30.01.2020 г. по ч. гр. д. 4135/2019 г., III г.о. на ВКС
Въпроси, по които е допуснато касационно обжалване:
1. Дали държавата или Народното събрание е надлежен ответник по иск за обезщетение за вреди от законодателна дейност на Народното събрание на Република България?
2. При установена от Конституционния съд противоконституционност на приет закон и настъпили вреди от прилагането му налице ли е процесуална легитимация на Народното събрание да отговаря пряко за вредите от законодателна дейност, изразяваща се в приемане на противоконституционна норма и в бездействие при изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от противоконституционна норма?
Отговор на поставените въпроси:
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият по правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България, в процеса на упражняване на която държавата не се явява възложител и липсват основания за приложение на специалния закон – Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), за ангажиране на нейната отговорност, чрез съответния й процесуален субституент, исковата претенция е подчинена на общия материален закон (ЗЗД – чл. 49) и надлежен ответник по нея е самият законодателен (колективен) орган, съставен от народните представители, които при упражняване на своите пълномощия са приели противоконституционната норма, респeктивно са бездействали при изпълнение на задължението си за уреждане на правните последици от нея.
Решение № 204 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г., III г. о. на ВКС
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Длъжен ли е въззивният съд правилно да приложи императивна материалноправна норма и в частност, допуска ли предвиденото в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД съдът да присъди обезщетение за вреда, която не е пряка последица от противоправното поведение?
Отговор на поставения въпрос:
Когато по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД първостепенният съд е присъдил обезщетение за имуществени вреди, които не са в причинно-следствена връзка с противоправното виновно поведение на делинквента, а не са били ангажирани доказателства за вредите, включени в претенцията и за които причинно-следствената връзка е установима, въззивният съд е длъжен да даде указания относно подлежащите на доказване факти (причинно-следствената връзка и стойността на вредите) и за необходимостта да се ангажират доказателства. Оплакванията в жалбата могат да ограничат предмета на делото, по който въззивният съд дължи произнасяне. Оплакванията в жалбата не ограничават правомощието на въззивния съд да приложи правилно чл. 49 и чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Мотивите за отговора са следните:
Причинно-следствената връзка на противоправното поведение с вредите, които делинквентът виновно е причинил при или по повод изпълнението на работата, е материалноправна предпоставка за пораждане на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя по чл. 49 ЗЗД. Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Терминът „непосредствени вреди“ не е легално дефиниран. Използван е и в чл. 82 ЗЗД при очертаните обективни предели на договорната отговорност. Съдебната практика и съдебната теория приемат, че „непосредствени“ са онези вреди, които по време и място следват противоправния резултат. Точно такива са и „преките вреди“. Наслагването на двата термина „преки“ и „непосредствени“, които са синоними, и в чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, и в чл. 82 ЗЗД, означава, че законодателят предвижда, когато се ангажира гражданската отговорност на длъжника, той да отговаря само за онези вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение (непозволено увреждане или неизпълнено договорно задължение), за които вреди причинната връзка не се прекъсва. Деликтната и договорната отговорност са проява на единно правно явление – на гражданската отговорност.
Гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква по силата на закона, а нейното основание и граници са в императивни материални разпоредби. Те обслужват не само частния интерес на страните по делото, но и законността, разбирана като задължение на всички правни субекти да спазват онези изисквания на закона, които са в интерес на цялото общество. Поради това по предявения иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД въззивният съд има правомощието да приложи правилно нормите, които регулират спорното материално правоотношение. Това негово правомощие не произтича (не е обусловено) от конкретните оплаквания във въззивната жалба, нито от писмения отговор на исковата молба, респ. на въззивната жалба (чл. 269, изр. 2 и чл. 131, респективно чл. 263 ГПК). Жалбата може да ограничи предмета на делото, по който въззивният съд дължи произнасяне, но не ограничава правомощието му да приложи правилно чл. 49, а и чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в новото решение по съществото на правния спор (чл. 271 ГПК).
Когато по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД първостепенният съд е присъдил обезщетение за имуществени вреди, които не са в причинно-следствена връзка с противоправното виновно поведение на делинквента, а не са били ангажирани доказателства за вредите, които заявената претенция включва и за които причинно-следствената връзка е установима, въззивният съд е длъжен да даде указания относно подлежащите на доказване факти (причинно-следствена връзка и равностойност на вредите) и за необходимостта страните да ангажират доказателства. Случаят попада в нормативното тълкуване на чл. 269, изр. 2 ГПК, извършено с т. 2 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСТК на ВКС.
Решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г., III г. о. на ВКС
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Дължи ли се обезщетение по смисъла на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД за вреди, предпоставени от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова?
Отговор на поставения въпрос:
Преки и непосредствени вреди от деянието са тези вреди, които се намират в причинна връзка с деянието.
Причинната връзка е философска категория и общото понятие за нея е създадено от философската наука, но то е валидно за всички науки, включително и за правната. Изискването към причинната връзка между деянието и вредата е деянието да предшества във времето настъпването на вредата и да я обуславя под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост.
Деянието трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Следователно най-напред се прилага теорията за еквивалентността, въз основа на която следва да се отсеят тези фактори, без които вредата не би настъпила. Това обаче не е достатъчно, за да се реши въпросът дали има причинна връзка между деянието и вредата. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. За да има причинна връзка, вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане. Адекватността е налице, когато деянието по своята природа е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. Става дума за така наречената теория за адекватната причинна връзка, известна още като теория за относимата причина. Едно действие или бездействие представлява адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила, т. е. ако при нормалното стечение на обстоятелствата би настъпила същата последица. Теорията за адекватната причинна връзка позволява извършването на преценка дали дадено деяние е причина за дадена последица. То не е причина, ако е напълно негодно да предизвика настъпилия резултат. Същевременно е необходимо да се има предвид още едно важно обстоятелство. Преди да се осъществи в действителността, вредата като закономерна, необходима последица от деянието, следва да съществува като реално възможна или преди да настъпи следствието, вредата съществува като вероятност, като потенциална възможност. Затова от значение са не само действията или бездействията, които превръщат тази реална възможност в действителност, но и тези, които създават реалната възможност. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за дадена. За да се изясни ролята на всяко от предшествалите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност.
В обобщение, причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем.
Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже – Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, т. 2.
В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо (неслучайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т. е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.
Решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., IV г. о. на ВКС
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, и в частност – свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск?
Отговор на поставения въпрос:
Съдът следва да извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти, т. е. – относно механизма на настъпване на увреждането – предвид постановката на разглеждания въпрос. По същия начин съдът следва да преценява и показанията на свидетел, който е присъствал при настъпването на увреждането, като обсъди изложеното от него и го съпостави с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото, и най-вече – с показанията на други свидетели очевидци, ако по делото има разпитани такива. При тази преценка съдът следва да съобрази дали дадените от свидетеля показания съдържат или не вътрешни противоречия, и такива с останалите доказателства или кореспондират с тях. При преценката на показанията на очевидеца трябва да се отчетат всички обстоятелства, свързани с възможността му да възприеме посочените от него факти – възрастта на свидетеля, негови физиологични особености, ако има такива, свързани със зрението, слуха му и пр., психическото му състояние към момента на възприемането на фактите, дали са налице други обстоятелства от обективен или субективен характер, които са могли да способстват или да му попречат, и – доколко, да възприеме посочените от него, релевантни за механизма на увреждането факти, включително – дали свидетелят е пряк участник в инцидента или е само страничен наблюдател, неговото конкретно местоположение и отдалеченост от местопроизшествието и пр. Отчитайки спецификата на всички тези обстоятелства при конкретния случай и изхождайки от правилата на логиката при формиране на вътрешното си убеждение, съдът следва да направи изводите си дали, доколко и кои от релевантните факти (всички или само част от тях) от механизма на настъпването на увреждането свидетелят е възприел непосредствено със сетивата си или прави логически съждения за настъпването им предвид впечатленията му от други възприети от него обстоятелства. При тази преценка следва да се вземе предвид и способността на свидетеля очевидец да възпроизведе в показанията си пред съда релевантните по делото факти, при настъпването на които той е присъствал, като и в тази връзка се отчетат всички установени по делото обстоятелства от обективен или субективен характер, които са от значение за това – изминалото време между настъпването на инцидента и разпита на свидетеля, възрастта и паметово-интелектуалните му способности, обстановката при разпита, включително поведението на страните и техните пълномощници, начина и поредността на задаване, на въпросите към свидетеля и пр. Не на последно място съдът следва да вземе предвид и добросъвестността и волята на свидетеля да каже истината, като съгласно чл. 172 ГПК извърши преценка дали и доколко са налице обстоятелства за възможна негова заинтересованост от изхода на делото.
Крум ТОДОРОВ, юрист