Съдебна практика на ВКС във връзка с чл. 108 от Закона за собствеността
Автор: Крум Тодоров,Решение № 134 от 03.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 296/2019 г., II г. о.
Въпроси, по които е допуснато касационно обжалване:
Налице ли е обоснован правен интерес от въззивното обжалване в хипотезата на позоваване на нарушения на материалния закон и процесуалните правила, засягащи отречени материални права на друга главна страна – необходим другар в процеса? Какво е действието на СПН при заявени обективно кумулативно предявени искове срещу лица, имащи качеството на необходими другари, и за обвързващата сила на мотивите помежду им в хипотезата на постановени от съда два противоречиви диспозитива срещу всеки един от другарите?
Отговор на поставените въпроси:
При предявени искове за защита на правото на собственост на конкретен недвижим имот, когато искът е заявен от повече от едно лице или срещу повече от едно лице, е налице хипотеза на необходимо другарство по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, но само и доколкото естеството на спорното правоотношение налага решението на съда да бъде еднакво по отношение на всеки един от тях. На въпроса дали другарството е задължително или факултативно, отговорът следва да се даде по тълкувателен път, според това дали се касае за активна или пасивна страна в процеса, както и според установените по делото конкретни данни. При условията на пасивна легитимация на страната на ответника, в хипотезата, разгледана с разясненията на ТР № 4 от 2014 г., гласувано на 14.03.2016 г. от ОСГК на ВКС, т. 3Б се приема, в хипотезите на предявен иск срещу повече от едно лице на основание чл. 108 ЗС, когато единият от ответниците се е разпоредил със спорния недвижим имот в полза на втория ответник, заявеният иск срещу лицето, което се е разпоредило с имота, има правен интерес, доколкото с извършеното разпореждане е нарушено правото на собственост на ищеца. В тези хипотези правният интерес е обусловен и от необходимостта позитивното решение в полза на ищеца да е еднакво по отношение на двамата ответника – прехвърлител и приобретател. Ако искът би бил предявен само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото, ето защо действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия (изявена воля за прехвърляне на несобствения имот) фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост, което от своя страна налага извод, че по отношение на установителната част от иска ответниците имат качеството на необходими другари. Уважаването на иска по чл. 108 ЗС срещу приобретателя и отхвърлянето му срещу прехвърлителя безусловно предполага еднакво разрешение на иска в установителната част по отношение на двамата ответници, касаещо доказаното право на собственост на ищеца по иска и обстоятелството, че владението на същия се упражнява само от ответника – приобретател. В тази насока следва извод за наличие на обоснован правен интерес от въззивното обжалване в хипотезата на позоваване на нарушения на материалния закон и процесуалните правила, засягащи отречени материални права на друга главна страна – необходим другар в процеса, за действието на СПН при заявени обективно кумулативно предявени искове срещу лица, имащи качеството на необходими другари и за обвързващата сила на мотивите помежду им в хипотезата на постановени от съда два противоречиви диспозитива срещу всеки един от другарите.
Решение № 129 от 14.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2017 г., I г. о.
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Какво е правното действие на нотариалния акт за поправка на нотариален акт за продажба на недвижим имот, касаеща индивидуализацията на недвижимия имот, и какво е значението на вписването му за правата на трети лица, придобили имота след вписване на нотариалния акт за продажба и преди вписване на нотариалния акт за поправката?
Отговор на поставения въпрос:
Недвижимите имоти се индивидуализират чрез тяхното местонахождение, вид, номер, площ и граници. Когато в нотариалния акт някои от тези индивидуализиращи белези не са описани или са посочени погрешно, но останалите белези в своята съвкупност позволяват в достатъчна степен имотът да бъде индивидуализиран, е налице непълнота или грешка, която подлежи на поправка по реда на чл. 579, ал. 3 ГПК, ако грешката е открита в хода на производството по издаване на нотариалния акт, а ако е забелязана след извършването му – чрез издаване на нотариален акт за поправка, в който следва по недвусмислен начин да е отразено какво точно се поправя – кои думи, изрази или цифри се добавят, премахват или се заменят с други.
В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че от изброените по-горе индивидуализиращи белези с основно значение са местоположението и границите на недвижимия имот. Площта, видът и предназначението на имота са несъществени белези, които нямат самостоятелно значение за неговата индивидуализация (в този смисъл Решение № 429 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 579/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, І г. о., Решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, І г. о. и др.). При сега действащата система на вписване на актовете по чл. 4, б. „а“ ПВ – по партида на собственика (чл. 36 ПВ), номерът на имота по действащ за територията подробен устройствен план, кадастрална карта, КВС или план за земеразделяне, не е съществен идентификационен белег.
Нотариалният акт за поправка няма самостоятелно значение, а представлява неразделна част от поправения акт, като се счита, че той важи с поправеното съдържание от датата на извършването му, а не от датата на поправката. Поправката няма вещноправно действие и не обуславя настъпването на вещноправните последици на обективирания в основния нотариален акт договор. Нотариалният акт за поправка също подлежи на вписване, но за разлика от вписването на нотариалните актове за сделки с недвижими имоти, това вписване има само оповестително действие – да даде гласност на извършената поправка. Затова не може да се приеме, че когато нотариалният акт за продажба е вписан, но в него има грешка в описанието на имота, която не изключва възможността имотът да бъде идентифициран, това вписване ще породи предвиденото в чл. 113 ЗС защитно действие от момента на вписване на нотариалния акт за поправка, респ. че ако трето лице е вписало своя акт за същия имот от същия праводател след вписването на основния нотариален акт, но преди вписване на нотариалния акт за поправка, извършеното с поправения нотариален акт прехвърляне му е непротивопоставимо.
По правило поправката на нотариален акт има за цел да премахне несъответствието между действително изявената воля на страните по сделката и нейното външно изразяване в основния нотариален акт. Затова не може по реда на поправката да се отстраняват грешки при формиране на волята, да се променят видът на сделката, страните по нея, да се заменя един недвижим имот с друг, да се изключва или да се прибавя недвижим имот, т. е. такива по естеството си поправки и допълнения, които водят до подмяна на страните и предмета на договора.
Решение № 52 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2017 г., I г. о.
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Обстоятелството, че недвижим имот е придобит по време на висящ процес по иск по чл. 108 ЗС против прехвърлителя, когато исковата молба не е била вписана и приобретателят не е знаел, че праводателят му не е собственик, прави ли владението на приобретателя обикновено (недобросъвестно)?
Отговор на поставения въпрос:
Приобретател на спорното право, който продължава да владее имота за себе си след влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС срещу неговия праводател, има качеството на добросъвестен владелец, ако към момента на сключване на договора, от който черпи права, не е знаел, че придобива от несобственик (чл. 70, ал. 1 ЗС). Този извод следва от разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС, според която добросъвестността се преценява към момента на възникване на правното основание. Последващото узнаване на обстоятелството, че праводателят не е бил собственик, не рефлектира върху добросъвестния характер на владението.
Предявяването на иск за собственост прекъсва придобивната давност на владелеца (чл. 116, б. „б“ ЗЗД). През време на съдебния процес давност не тече (чл. 115, б. „ж“ ЗЗД). Когато в хода на висящ спор за собственост ответникът прехвърли спорното право на трето лице, тези правни последици на предявения иск имат действие и за приобретателя, който има същото правно положение по отношение на ищеца и на спорното право като своя праводател. Поради това докато трае прекъсването, придобивна давност в негова полза не тече. Тъй като след уважаване на иска за ревандикация започва да тече нова давност – чл. 117, ал. 1 ЗЗД, приобретателят – владелец, може да придобие правото на собственост, ако след влизане в сила на осъдителното решение владее имота в определения от закона давностен срок.
Съгласно чл. 226 ГПК, ако в течение на производството по делото спорното право бъде прехвърлено, делото следва своя ход между първоначалните страни. Приобретателят може да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице, както и да замести своя праводател само със съгласието на двете страни. Разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК повелява, че независимо от това дали е участвал като страна по делото, приобретателят във всички случаи е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с изключение на действието на вписването, когато се касае за недвижими имоти, и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение, когато се отнася до движими вещи.
До 01.01.2001 г. исковите молби по искове за собственост не подлежаха на вписване. Такова е предвидено с изменението на чл. 112 ЗС, направено с § 12 от ПЗР на ЗКИР. Вписването на исковите молби, с които се предявява самостоятелно установителен или ревандикационен иск за собственост, има оповестително действие – да даде гласност на спора по отношение на трети лица, за разлика от вписването на исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 17, ал. 2 ЗЗД, чл. 33, ал. 3 ЗЗД, чл. 88, ал. 2 ЗЗД, чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД, чл. 227, ал. 5 ЗЗД, както и за обявяване нищожност на договори, които имат за предмет прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижим имот, което има и защитно действие. Поради това вписването или невписването на исковата молба по чл. 108 ЗС няма значение за обвързаността на третото лице – приобретател, в хипотезата на чл. 226 ГПК от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. То би било от значение за неговата добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор и може да се окаже несъществуващо.
Предвид разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, влязлото в сила решение, с което искът за ревандикация се уважава, установява със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право, независимо дали е участвал като страна по делото, че ищецът, а не ответникът – праводател, е собственик на прехвърления имот. Това установяване обаче само по себе си не изключва нито владението на приобретателя, нито намерението му да свои вещта за себе си. Като резултат от липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие по правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт – продажбата на чужда вещ не е нищожна. Последващото узнаване от приобретателя, че праводателят му не е собственик на прехвърления имот, не го прави обикновен владелец занапред, тъй като меродавният момент, с оглед на който се преценява добросъвестността на владелеца, е този на възникване на правното основание – чл. 70, ал. 1 ЗС. Разпоредбата на чл. 71 ЗС не обосновава друг извод. Тъй като искът за ревандикация не е предявен против него, а против праводателя му, възможно е третото лице да узнае за водения процес и постановеното осъдително решение едва с насрочването на въвод в недвижимия имот.
С оглед на това следва да се приеме, че третото лице, което е придобило недвижим имот от ответника в хода на висящ спор за собственост на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае за висящия процес (невписана искова молба) и че праводателят му не е бил собственик, има качеството на добросъвестен владелец и след влизане в сила на решението, с което искът за ревандикация против неговия праводател е уважен, поради което може да придобие правото на собственост с изтичане на кратката 5- годишна придобивна давност от момента на влизане в сила на решението, щом владението му и след това е било явно, непрекъснато, постоянно и несъмнително.
Решение № 21 от 07.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1860/2017 г., II г. о.
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Процесуално недопустимо ли е съдебно решение по заявен иск по чл. 108 ЗС в хипотези на непълно посочване на юридическото основание на възникване на защитаваното право на собственост в диспозитива на съдебния акт, касаещ установителната част на решението, но несъответстващо отчасти на заявено с исковата молба и разгледано с мотивите на решението правно основание по смисъла на чл. 77 ЗС?
Отговор на поставения въпрос:
Не е процесуално недопустимо съдебно решение по заявен иск по чл. 108 ЗС при непълно посочване на юридическото основание на възникване на защитаваното право на собственост в диспозитива на съдебния акт, касаещ установителната част на решението. Несъответстващо отчасти на заявено с исковата молба и разгледано с мотивите на решението правно основание по смисъла на чл. 77 ЗС, посоченото непълно в диспозитива на съдебния акт не може да бъде приравнено на разгледан иск на незаявено правно основание по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. последно ГПК. При спор за собственост, заявен на основание чл. 108 ЗС, страната ищец иска от съда да й бъде признато право на собственост едновременно с искане ответникът, който е във владение на имота, да бъде осъден да предаде владението. За да се приеме, че е налице разгледан недопустим ревандикационен иск, в неговата установителна част, на незаявено правно основание, следва решаващият съд да не е подвел установените правно релевантни факти под онази правна норма, визираща установения фактически състав, породил претендираното право на собственост, а под хипотезиса на друга, за чиито фактически състав няма твърдения в исковата молба. Доколкото от мотивите на съдебния акт безусловно може да се направи извод какъв фактически състав съдът приема за правопораждащ правото на собственост на ищеца (като конкретна правна норма), но в диспозитива на съдебния акт правното основание е посочено отчасти, то този „порок“ не може да обуслови извод за процесуална недопустимост.
Решение № 169 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4377/2016 г., I г. о.
Въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
Допустим ли е искът по чл. 76 ЗС при влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, с което на основание чл. 108 ЗС лицето, предявило владелческия иск, е осъдено да предаде имота на ответника по него, а искът по чл. 76 ЗС се основава на факти, настъпили до приключване на съдебното дирене в производството по влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС?
Отговор на поставения въпрос:
Обективните предели на силата на присъдено нещо на съдебното решение се разпростират върху спорното материално право с неговите индивидуализиращи белези – юридическия факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението.
Посесорните искове имат за цел да се възстанови владението върху вещта. С тях се защитават фактически отношения. При предявяване на искове по чл. 75 и 76 ЗС в предмета на иска и във фактическия състав на нормата, подлежащ на установяване, се включва и конкретният времеви момент, в който е отнето или нарушено владението, тъй като с този момент се свързват както сроковете за предявяване на иска, така и годността на владението да бъде защитавано по съдебен ред. Тъй като предмет на тези искове е едно фактическо състояние, каквото е владението, целта е да се възстанови владението върху вещта.
Правомощието владение е най-характерният белег на правото на собственост и другите вещни права. Затова лишаването на титуляря от правната възможност да упражнява фактическа власт,подлежи на защита чрез ревандикационния иск по чл. 108 ЗС. Съгласно тази разпоредба собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи, без да има основание за това. Защитата на правото на собственост се постига чрез защита на правото на владение като едно от основните правомощия на собственика. Крайната цел е да се възстанови на собственика владението, когато то е отнето от лице, което упражнява фактическа власт, без да има право на това.
Когато предмет на иска е защитата на правото на собственост с иск по чл. 108 ЗС и в случай че този иск бъде уважен, обективните предели на силата на присъдено нещо ще се разпрострат върху факта на владението. Когато в това производство лицето, предявило по-късно владелчески иск, е осъдено да предаде владението на ответника по него, то на него е отречено правото да владее имота. В последващ иск по чл. 76 ЗС, между същите страни и за същия недвижим имот, основан на факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството по влязло в сила решение по чл. 108 ЗС и взет предвид в същото производство, съдът е длъжен да зачете обективните предели на силата на присъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС, т.е. да приеме, че е отречено правото на ищеца по иска по чл. 76 ЗС да владее имота. Иск по чл. 76 ЗС, който има за предмет връщане на владение, е недопустим, когато се основава на факт, който е отречен с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС.
Подборът на практиката направи Крум ТОДОРОВ, юрист