- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Подлежи ли на касационно обжалване определението на апелативния съд, потвърждаващо разпореждане на окръжен съд за връщане на касационна жалба

Предмет на настоящата статия е хипотезата, породила противоречива съдебна практика, за преодоляването на която е образувано тълк. д. № 2/2018 г., ОСГТК на ВКС.

Делото е с предмет произнасяне по следния въпрос: подлежи ли на касационно обжалване определение на апелативен съд, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция. Спорът в практиката е възникнал основно по въпроса подлежи ли на касационно обжалване определението на апелативен съд, с което е потвърдено определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция за връщане на касационна жалба.

Според първото становище потвърждаващото връщане на касационната жалба определение на апелативния съд подлежи на касационно обжалване, а според второто становище – определението на апелативния съд е окончателен съдебен акт и като такъв последващото му обжалване пред ВКС е недопустимо.

Въпросът е практически значим, двете становища имат своите аргументи. Целта на статията е да разгледа тези аргументи подробно, обосновано да изведе техните силни и слаби страни, като защити тезата на автора досежно допустимостта на касационното обжалване в разглежданата хипотеза.

Противоречивите становища

Тезата, че определението на апелативен съд, с което е потвърдено определение или разпореждане на окръжен съд за връщане на касационна жалба, подлежи на обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките на чл. 274, ал. 3 ГПК, е застъпена в Определение № 56 от 05.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 372/2018 г., IV г. о.; Определение № 266 от 11.06.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2051/2018 г., IV г. о.; Определение № 88 от 31.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1144/2016 г., I г. о.; Определение № 146 от 20.03.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4186/2016 г., IV г. о.; Определение № 583 от 16.12.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5276/2016 г., IV г. о.; Определение № 389 от 15.11.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4439/2017 г., IV г. о.; Определение № 528 от 09.11.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2877/2017 г., IV г. о.; Определение № 20 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 212/2018 г., II г. о.

Аргументи в полза на застъпваното становище се черпят от това, че функционално компетентен да разгледа касационната жалба е единствено Върховният касационен съд, а като притежаващ такава компетентност, същият има правомощие и по въпросите за редовността и допустимостта на касационната жалба. Изтъкват се съображения, че с изменението на чл. 274, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс – ГПК (ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г.), е променена компетентността на ВКС като обикновена втора инстанция, но не и като касационна. Посочва се, че възприемането на тезата за окончателност на определението на апелативния съд би довело до това функционално компетентният по касационната жалба съд да няма правомощие да се произнесе по нейната редовност и допустимост. Наведени са аргументи, че разпоредбата на чл. 274, ал. 2 ГПК посочва кой съд е компетентен да разгледа жалбата срещу акта на окръжен съд, но не въвежда изрично ограничение по отношение на обжалваемостта на апелативното определение. Обръща се внимание, че ал. 3 на чл. 274 ГПК не е изменена нито заедно с изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК, нито след това, като въз основа на този извод се обосновава, че когато апелативният съд остави без уважение частна жалба срещу преграждащо по-нататъшното развитие на делото определение на окръжен съд като въззивна инстанция, определението на апелативния съд попада в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Изтъкнат е и довод, че изрични ограничения за касационно обжалване на определенията са посочени в чл. 274, ал. ГПК, като тези ограничения не могат да се прилагат разширително. След като няма изрична разпоредба, която да изключва осъществяването на контрол върху преграждащо определение на апелативен съд в качеството му на въззивна инстанция по постановен за първи път от окръжен съд акт за връщане на касационната жалба, контролът на Върховния касационен съд е допустим, като правното основание за това е общата разпоредба на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Застъпва се, че апелативният съд действа не като контролно-отменителна, а като инстанция при условията на пълен въззив – потвърждавайки преграждащото определение на окръжен съд (действащ като въззивна инстанция по съществото на спора, но като първа инстанция в частното производство) въззивното по отношение на частното производство определение на апелативния съд се явява определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, с оглед на което е допустимо да бъде обжалвано пред ВКС в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Обратното становище – че определението на апелативен съд, с което е потвърдено определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция за връщане на касационната жалба не подлежи на контрол от Върховния касационен съд, се поддържа в Определение № 82 от 18.09.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3554/2017 г., I г. о.; Определение № 117 от 27.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2471/2017 г., I г. о.; Определение № 6 от 09.01.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4987/2016 г., II г. о.; Определение № 12 от 18.01.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5218/2016 г., II г. о.; Определение № 631 от 28.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4536/2017 г., IV г. о.; Определение № 388 от 26.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2687/2017 г., IV г. о.; Определение № 43 от 24.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5022/2016 г., I г. о.; Определение № 357 от 20.12.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5071/2016 г., I г. о.; Определение № 393 от 21.09.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1041/2016 г., I т. о.

Аргументите в защита на възприетата теза се изразяват в това, че в процесуалния закон липсва ред за обжалване на определението на апелативния съд; съгласно изменението на разпоредбата на чл. 274, ал. 2 ГПК от 2015 г. функционално компетентен да се произнесе по частна жалба срещу определение или разпореждане на окръжен съд за връщане на касационна жалба е апелативният съд, като определението му е окончателно, тъй като до изменението на посочената разпоредба функционално компетентен е бил Върховният касационен съд, а няма спор в теорията и практиката, че актът на ВКС при старата редакция на закона е необжалваем. Застъпва се, че няма промяна в двуинстанционността на производството, а единствено във функционалната компетентност на осъществяващия контрол съд. Посочва се, че апелативният съд не действа като въззивна, а като контролно-отменителна инстанция. Поддържа се аргумент, че допускането на обжалваемост на определението на апелативния съд би създало допълнителна възможност за инстанционен контрол на определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК, постановени от окръжен съд като въззивна инстанция в сравнение с определенията по чл. 274, ал. 1 ГПК, постановени от апелативен съд като въззивна инстанция. Споделя се, че въззивните окръжни и апелативни съдилища имат равностойно положение по хоризонтал в системата на съдилищата и е неоправдано за определението на апелативен съд като въззивна инстанция да е предвидена една осъществяваща контрол инстанция (ВКС), а за определението на окръжен съд като въззивна инстанция да са налице две контролиращи инстанции (апелативен съд и Върховен касационен съд). Поддръжниците на това второ становище застъпват тезата, че изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК от 2015 г. е с цел облекчаване на ВКС като въобще се отнеме възможността състави на Върховния съд да се произнасят не само като обикновена втора, но и като касационна инстанция.

Тезата

Определението на апелативния съд, с което е потвърдено определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция за връщане на касационна жалба, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:

Мотивите за изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 50 от 2015 г.) макар и лаконични, дават ясен отговор на въпроса какъв е смисълът на изменението по отношение на т.нар. „разтоварване“ на ВКС. Видно от текста им, целта е Върховният съд да бъде облекчен „като обикновена втора инстанция“. Именно в тази връзка е предложението вместо от него, контролът по преграждащо определение или разпореждане на окръжен съд по чл. 274, ал. 1 ГПК да се осъществява от апелативен съд.

Изрично се посочва, че промяната ще осигури възможност на Върховния касационен съд да изпълнява задълженията си като касационна инстанция по граждански и търговски дела, включително и като уеднаквява практиката по тълкувателен път.

Втората инстанция е длъжна да разгледа по същество подадената частна жалба срещу разпореждането на окръжен съд за връщане на касационната жалба. Именно това разглеждане по същество е премахнато от правомощията на Върховния съд и е възложено в правомощия на съответния апелативен съд. Ако апелативният съд отмени определението/разпореждането на окръжния съд, тогава преграждане нямаме. Определението на апелативния съд не подлежи на проверка от касационната инстанция, защото не потвърждава, а отменя акта на окръжния съд, т.е. не е налице хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, за да има компетентност ВКС да упражни контрол върху определението на апелативния съд. От друга страна – ако това определение потвърждава разпореждането на окръжния съд за връщането на касационната жалба, то определението на апелативния съд ще подлежи на последващ инстанционен контрол от ВКС, и то точно в компетентността му на касационна инстанция (при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК) – компетентност, която Върховният съд не губи, съгласно мотивите на законопроекта. ВКС се замества като въззивна, но не и като касационна инстанция. Няма кой друг да е трета инстанция по потвърждаващо преграждане на производството разпореждане. Разтоварването на Върховния съд се постига чрез това, че (1) ВКС вече не разглежда по същество основателността на частната жалба като въззив, (2) спорът може въобще да не стигне до ВКС като касационна инстанция (ако АС отмени разпореждането на ОС) и (3) ако спорът стигне до Върховния съд, същият не разглежда въпроса за основателността на частната касационна жалба, ако не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Тук е мястото да се отбележи, че апелативният съд действа като втора инстанция по повод образуваното частно производство. Именно затова, когато потвърди първоинстанционното разпореждане на ОС (действащ като въззивна инстанция по съществото на спора, но като първа, когато връща касационната жалба), определението на апелативния съд подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Този извод почива на няколко съображения, а именно:

По точка едно на чл. 274, ал. 3 ГПК законодателят употребява родовото понятие „въззивни съдилища“, като има предвид не въззивния съд по съществото на спора (това няма защо той изрично да споменава в разпоредба, уреждаща правила на частно производство), а въззивният съд по частното производство. Последното предопределя производството по същество, но самото частно производство може да има различна инстанционност и съдилищата, които се произнасят по неговата законосъобразност, може да са различни от съдилищата, които се произнасят по същество в главното производство. Частното производство има свой собствен живот, макар да е свързано с живота на производството по същество. Това, че окръжният съд е втора инстанция по главното производство, съвсем не изключва възможността да е първа инстанция в преграждащо развитието на делото производство. Ако първата инстанция по спора е районен съд, няма кой друг да е въззивна инстанция освен окръжен съд. При това положение функционално компетентните инстанции по главно и частно производство съвпадат. Тогава няма спор, че преграждащо определение на районен съд подлежи на триинстанционен контрол, ако не са налице пречки по чл. 274, ал. 4 ГПК. Когато произнасянето на окръжен съд по връщане на касационна жалба също е в качеството му на първа инстанция (по частното производство), това не води до извод, че преграждане няма. Напротив – преграждане има. И именно защото има, разпореждането на окръжния съд за връщане на касационната жалба подлежи на триинстанционен контрол при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Нужно е да се спомене и още нещо, което ще бъде разглеждано подробно по-долу: апелативният съд също действа като втора инстанция по същество на спора, но като първа по частно производство за връщане на касационна жалба, в случай че той се е произнесъл за пръв път по този въпрос. Неговата преценка обаче подлежи на контрол от Върховния касационен съд – функционално компетентния да се произнесе съд по всички въпроси относно редовност, допустимост и основателност на касационната жалба. Ако изключим възможността на ВКС да е трета инстанция срещу определението на апелативен съд, потвърждаващо разпореждане на окръжен съд за връщане на касационната жалба, ние всъщност лишаваме въобще Върховния съд от възможността да се произнася по въпроси, които изрично са вменени в негова компетентност.

В подкрепа на становището, че апелативният съд не действа като контролно-отменителна, а като въззивна инстанция, когато потвърждава връщането на касационната жалба, може да се посочи и конкретно разрешение в този смисъл, установено в тълкувателно решение на Върховния касационен съд.

Така, съгласно мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд осъществява функции по администриране на постъпила срещу въззивното решение касационна жалба, респективно частна касационна жалба срещу въззивното определение, той не разглежда делото в качеството си на въззивна инстанция по спора и не го решава по същество. Разпореждането за връщане на касационната жалба, респективно частната касационна жалба, се постановява еднолично, тъй като се отнася до действия по администрирането й, които действия не се извършват в качеството на въззивна инстанция по спора.

На следващо място – съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС инстанцията, осъществяваща контрол по частна жалба срещу акт на първостепенен съд, действа при условията на пълен въззив. Въззивният съд действа като съд по същество, а не като контролно-отменителна инстанция.

В действащата тълкувателна практика на ВКС е формулиран и изричен извод за компетентността на Върховния съд да осъществява контрол върху разпореждане за връщане на касационна жалба. Така, съгласно мотивите на т. 12 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС, постановено по въпроси във връзка с производството по отмяна на влезли в сила решения, е казано дословно, че компетентен да се произнесе по частната жалба срещу разпореждането за връщане на касационната жалба е Върховният касационен съд. Нещо повече – от тази компетентност по аналогия се извежда и компетентността на Върховния съд да осъществява инстанционен контрол по отношение на разпореждане на първоинстанционния съд за връщане на молба за отмяна на влязло в сила решение.

Общата идея на това разрешение е съвършено проста – щом Върховният съд е компетентен да разглежда по същество молбата за отмяна на влязло в сила решение, той е компетентен да разглежда и частната жалба срещу разпореждане за връщане на тази молба.

Очевидно е, че по общите правила на подсъдността компетентен би трябвало да е съответният окръжен или апелативен съд (като горестоящ на първоинстанционния районен, респективно окръжен съд). ВКС обаче изходи от това, че след като самият той има компетентност да разглежда молбата за отмяна досежно нейната основателност, негова е и компетентността по въпросите за нейната редовност и допустимост. В посочените мотиви бе записано още, че законодателят е предвидил един и същ процесуален ред за инстанционно обжалване на разпореждането за връщане на касационната жалба и на разпореждането за връщане на молбата за отмяна на влязло в сила решение.

Освен това – нелогично е да се обоснове компетентност на Върховния съд да осъществява контрол по въпроси, свързани с редовността и допустимостта на молбата по едно извънредно производство, каквото представлява производството по отмяна на влязло в сила решение, а същевременно да се откаже правомощие на същия този съд да осъществява контрол по същите въпроси, но в качеството му на редовна трета инстанция по граждански и търговски дела. Много по-рядко се стига до производство по отмяна на влязло в сила решение в сравнение със сезирането на Върховния съд като редовна трета инстанция. Затова и е дискусионен изводът, че в тези редки случаи ВКС ще има компетентност да осъществява контрол по частната жалба срещу разпореждане на първоинстанционния съд за връщане на молбата за отмяна, но в доста по-често срещания случай – когато към Върховния съд е оправена касационна жалба, която е върната, съдът няма компетентност да се произнесе по въпросите за нейната редовност и допустимост.

Не може да се отрече, че до изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК от 2015 г. разпорежданията на въззивния съд за връщане на касационна жалба подлежаха на контрол само от една инстанция. Вярно е и, че не е за пренебрегване доводът, че ако при сегашната редакция на чл. 274, ал. 2 ГПК определението на апелативния съд за потвърждаване на разпореждане за връщане на касационна жалба се допусне, че подлежи на контрол от Върховния касационен съд, това би довело до неравенство в броя на инстанциите, осъществяващи контрол, според това дали въззивният съд е апелативен или окръжен – ако е апелативен, законосъобразността на осъщественото връщане на касационната жалба ще се преценява само от една инстанция – ВКС; ако въззивният съд е окръжен, контролът ще се осъществява от две инстанции – апелативен съд (а ако той потвърди разпореждането за връщане) и Върховен касационен съд.

На това поле въпросът, който се поставя, е следният: кой принцип трябва да надделее – принципът за равенство в инстанционния контрол или принципът за компетентността на съда по същество да решава въпросите по редовността и допустимостта на сезирането си.

Считам, че равенството на инстанционния контрол следва да отстъпи пред компетентността. Съображенията за това са следните:

На първо място – във всеки един от останалите два случая на постановяване за пръв път на акт за връщане на касационната жалба този акт подлежи на преценка за законосъобразност от състав на Върховния касационен съд: определението на апелативен съд за връщане на касационната жалба подлежи на контрол пред ВКС; актът на ВКС за връщане на касационна жалба, когато съдът се е произнесъл за пръв път, подлежи на проверка от друг състав на този съд. Във всеки един от тези случаи функционално компетентният да се произнесе по същество по касационната жалба съд има правомощие да се произнесе и по въпросите за нейната редовност и допустимост.

Да, може и да не е логично в единия случаи инстанциите да са две, а в другия – три, но логика липсва и в това да приемем, че по два от трите уредени случая ВКС има компетентност, а по третия – няма. Защо ще се отказва на страната да сезира компетентния по съществото на делото съд досежно въпросите за редовността и допустимостта на касационната жалба, с която се осъществява самото сезиране? Понеже делото й е разглеждано на втора инстанция от окръжен, а не от апелативен съд? Това не може да бъде аргумент. Не и когато се касае до производство пред съда, в чиято компетентност Конституцията възлага осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите, съдът по правото. Ако има несполучливо законодателно решение, именно Върховният касационен съд не само може, но и е длъжен да проведе корективно тълкуване на съответната разпоредба. Без изрично да съществува разпоредба, която да изключва контрола върху определението на апелативния съд, потвърждаващо разпореждането за връщане на касационната жалба и при ясно законодателно решение в другите случаи винаги ВКС да има последната дума, изключване на компетентността му не трябва да се обосновава с един подчертано формалистичен прочит на разпоредбите на чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Изключенията от принцип винаги се уреждат с изрична законова норма. Съвсем видно е кой е принципът по отношение на компетентността – и в останалите уредени в чл. 274, ал. 2 ГПК хипотези, и по повод обжалваемостта на разпореждането за връщане на молба за отмяна на влязло в сила решение. Да се изключи по тълкувателен път компетентността на Върховния касационен съд, би могло да бъде оправдано от формална гледна точка, но с ясната осъзнатост, че другата страна на монетата е неравенство на частноправните субекти по отношение на възможността за преценка на редовността и допустимостта на касационната им жалба от функционално компетентния да се произнесе по основателността й съд.

На второ място – основанията за връщане на касационната жалба, посочени в чл. 286 ГПК, могат да бъдат изпълнени с живот при множество различни проявления, субсумирани под хипотезите на разпоредбата. Нуждата от преценка на Върховния съд може да бъде илюстрирана с конкретни примери, които условно можем да разделим в две категории – когато (1) апелативният съд е потвърдил разпореждане за връщане на касационната жалба на формално основание, (2) когато в проверката за редовност апелативният съд е надхвърлил правомощията си, изземвайки част от правомощията на Върховния касационен съд.

Към първата група основания за връщане на касационната жалба спадат: липса на пълномощно на процесуалния представител на жалбоподателя; липса на внесена държавна такса; липса на приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт; осъществена преценка, че въззивното решение е под прага на обжалваемост пред ВКС.

Горепосочените обстоятелства изглеждат привидно прости за установяване. Но ако приемем, че: касационният жалбоподател е бил освободен с разпореждане на районния съд „от внасяне на държавна такса и по производството“, окръжният съд е дал указания за внасяне на държавна такса за касационно обжалване по чл. 288 ГПК, лицето в срока за изпълнение на указанията е възразило, че е освободено от внасянето на държавна такса в производството пред всички инстанции, окръжният съд е върнал касационната жалба, а разпореждането му е потвърдено от апелативния съд, можем ли да отречем възможността за преценка на Върховния касационен съд?

Не по-малко любопитен е и въпросът, ако окръжният съд е преценил, че решението не подлежи на касационно обжалване, поради което е върнал касационната жалба, а разпореждането е потвърдено от апелативен съд, е ли компетентен Върховният съд да осъществи своя преценка? В момента е налице висящо тълкувателно дело, което ще засегне въпроса за критериите, по които се преценява дали едно дело е гражданско или търговско, а именно – Тълкувателно дело № 3 от 2019 г. ОСГТК на ВКС. Налице са различни виждания на отделни състави на Върховния съд. При това положение – можем ли да сме сигурни, че преценката на един апелативен съд ще е безпогрешна, за да откажем изначално възможността за извършване на собствена проверка на редовността и допустимостта на касационната жалба от функционално компетентния да се произнесе по основателността й съд? И още нещо – ами ако искът е неоценяем?

Във втората група основания за връщане на касационната жалба попадат примери от конкретни случаи в практиката на ВКС, при които администриращият съд е извършил преценка отвъд правомощията си, изземвайки компетентност на Върховния касационен съд. Казусите са възникнали при старата уредба на чл. 274 ГПК, преди изменението й от 2015 г. Затова нека приемем, че разпореждането на окръжния съд за връщане на касационната жалба е потвърдено с определение от апелативния съд.

В случая, разглеждан в Определение № 537 от 03.11.2010 г. по ч. гр. д. № 557/2010 г., III г. о. ВКС, администриращият съд е дал указание към касационната жалба да бъде представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Представено е изложение. Администриращият съд е преценил, че то не отговаря на изискванията на ГПК и върнал касационната жалба. Ако си представим, че апелативният съд е потвърдил връщането, трябва или не трябва определението да подлежи на касационно обжалване? И кой, ако не самият ВКС да прецени отговаря или не отговаря изложението на изискванията на чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК? Изрично Върховният съд в посоченото определение е казал, че преценката дали представеното от касатора изложение отговаря на изискванията на процесуалния кодекс, е предмет на производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК.

В друг случай, разглеждан в Определение № 704 от 15.09.2011 г. по ч. т. д. № 782/2010, II т. о. ВКС, касационната жалба е върната поради погрешна преценка за последния ден от срока, даден за отстраняване на констатирани нередовности. Интересното е, че освен за липса на пълномощно, указания са дадени и за представяне на противоречивата съдебна практика, с наличие на която касаторът обосновава допускане на касационно обжалване. По повод това указание, Върховният съд посочва, че доколкото извън компетентността на администриращия касационната жалба въззивен съд е преценката относно обосноваността на касационното обжалване, то липсата на представени от касатора съдебни актове в подкрепа на твърдяното в изложението противоречие по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е основание за оставяне на касационната жалба без движение. Следователно няма как и да послужи и като основание за връщането й.

Третият пример е от Определение № 108 от 27.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1694/2014 г., II т. о. ВКС. Администриращият съд е дал указания за представяне на изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е представил съдебна практика, съответна на оплакванията по касационната жалба, но не представил изложение като отделен документ. Администриращият съд върнал касационната жалба. Касационният съд е приел, че липсата на отделно оформено писмено изложение не може да се възприеме като нередовност на касационната жалба, след като в самата касационна жалба, наред с наведените доводи за отмяна на въззивното решение (по чл. 281 ГПК), касаторът е навел и доводи за противоречиво разрешаване на правните проблеми, обусловило крайния правен извод на съда. Съставът на ВКС разяснява още, че законодателят не поставя изискването изложението на основанията на допускане на касационно обжалване да съставлява отделно писмено волеизявление. Когато не е представено „отделно“ като писмен документ изложение към касационната жалба, или „отделно“ като самостоятелна част на касационната жалба, или сме в хипотеза, в която в самата касационна жалба се съдържат по естеството си доводи, сочещи на основания за селекция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, то не може да се приеме, че не е спазено изискването на чл. 284, ал. 1, ГПК. Прието е и, че доколко въз основа на наведените доводи и съдебна практика, касационният съд ще приеме, че може или не може да допусне касационно обжалване, е въпрос единствено от компетентността на състава на ВКС.

Ако посочените три случая се бяха развили след изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК от 2015 г., възприемането на тезата за необжалваемост на потвърждаващото връщането на касационната жалба определение на апелативен съд пред ВКС би довело до окончателност на обжалваните в примерите актове. Едва ли случаи като посочените не изникват и към днешна дата. Именно наличието и на такива случаи обосновава тезата за обжалваемостта на определението на апелативен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане на окръжния съд за връщане на касационната жалба. Не може самият Върховен касационен съд да не държи сметка, че са налице случаи в практиката, когато администриращият съд прекрачва границата на правомощията си и изземва функции, принадлежащи единствено на ВКС. Ако определението на въззивния съд потвърждава такова прекрачващо правомощията по администриране разпореждане, Върховният касационен съд е длъжен да се намеси. Апелативният съд не може както да задължи Върховния да разгледа нередовна или недопустима касационна жалба срещу въззивно решение на окръжен съд, така и от името на касационната инстанция да извърши окончателна преценка за редовност и допустимост на сезирането й.

С предстоящото произнасяне по тълкувателното дело, обусловило написването на настоящата статия, Върховният касационен съд ще реши кой принцип от разглежданите по-горе следва да надделее при даването на отговор на въпроса следва ли да подлежи на касационно обжалване определението на апелативния съд, потвърждаващо разпореждане на окръжен съд за връщане на касационна жалба. Дискусията остава отворена, а темата – все така интересна и даваща поле за обосноваване на различно в сравнение със застъпеното становище мнение.

Крум ТОДОРОВ, юрист