- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Актуални въпроси относно спирането на придобивната давност

1. Уредба на спиране на давността съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците1 (ЗМДВИППП)

Придобивната давност е институт на вещното право с древна история. Първите данни за нея датират от преди повече от двадесет и пет века, а днес тя е уредена във всички европейски законодателства. Нейното значение произтича от функцията, която изпълнява – да приведе правното положение в съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите отношения. Доказателство за актуалността на придобивната давност е един от последните закони, приети от българския парламент – ЗМДВИППП.

Съгласно първата редакция на чл. 3, т. 2 ЗМДВИППП, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат „давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти“.

Касае ли тази първа редакция случаите на придобивната давност? От една страна, вещното право на собственост не се погасява по давност. Независимо от това, че носителят му не го упражнява, законът не предвижда срок, след изтичането на който правото се погасява. Законът е категоричен обаче, че собственикът губи правото си, ако друг го придобие или ако самият собственик се откаже от него (чл. 99 от Закона за собствеността (ЗС). Не е достатъчно собственикът да не ползва вещта или да не обитава имота, но трябва друго лице да го завладее cum animo rem sibi habendi в продължение на изискуемия от закона давностен срок. От друга страна обаче, доколкото придобиването по давност е един от способите за придобиване на собствеността (чл. 77 ЗС), собственикът на недвижим имот губи своето право, щом владелецът го придобие. Следователно от гледна точка на собственика, функцията на придобивната давност е да се съобрази с липсата на интерес от негова страна към вещта, която в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен резултат погасяване на правото му на собственост.

Нека разгледаме един пример. Срокът на придобивната давност изтича на 08.04.2020 г. Владелецът предявява установителен иск за собственост. Може ли собственикът да отблъсне претенцията на владелеца, като възрази, че изтичането на придобивната давност погасява неговото право на собственост и поради това попада под хипотезата на първата редакция на чл. 3, т. 2 ЗМДВИППП?

Формулировката на законовия текст дава възможност да се обосноват два различни отговора. Тезата, че придобивната давност не е обхваната от правната норма, може да се подкрепи със следните аргументи: правната норма урежда погасителната давност; придобивната и погасителната давност са отделни правни институти; правото на собственост не се погасява по давност; текстът въвежда изключение и поради това не бива да се тълкува разширително; ако текстът включваше придобивната давност, защо законодателят впоследствие добави израза „(…) придобиват права“ (историческо тълкуване).

На гореизброените аргументи може да се възрази, че конкретният повод за издаване на ЗМДВИППП (ocassio legis) е извънредно положение, обявено поради пандемия, когато е налице реална възможност един собственикът да не е в състояние да защити своето вещно право, обект на владение – поради продължително болнично лечение, невъзможност за събиране на доказателства и пр. При тълкуването на закона е особено важно да се вземе предвид целта на закона и задачата, която си поставя законодателят – от една страна, да ограничи определени права, но от друга – да защити интересите на правните субекти, отчитайки, че те се намират във временна невъзможност да сторят това сами.

Коя теза ще възприеме съдебната практика, предстои да видим.

Втората редакция на законовия текст гласи: „спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти“. Тук като че ли законодателят „поправя пропуска“, но пък новата формулировка на текста отново дава основание за едно особено тълкуване. Така например, изказано е становище, че предвидените в чл. 79 и 80 ЗС давностни срокове не попадат в приложното поле на чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗМДВИППП и продължават да текат и през време на извънредното положение. Приема се, че фактът на изтичане на срока на придобивната давност сам по себе си не е свързан от закона с възникване на право на собственост в полза на давностния владелец или изгубване на правото на предходния собственик на вещта и че за да черпи права от изтеклия срок на придобивната давност, давностният владелец следва да се позове на неговото действие. Аргументите в полза на този извод се основават на прилагането на чл. 120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) към придобивната давност на основание препращащата норма на чл. 84 ЗС2.

Настоящото кратко изследване си поставя за цел да отговори на въпроса – спира ли теченето на придобивната давност съгласно формулировката на чл. 3, т. 2 ЗМДВИППП (изм. – ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.), или за да постигне този ефект, законодателят е трябвало изрично да използва словосъчетанието „придобивна давност“ в текста на закона?

2. Двуелементен или триелементен е фактическият състав на придобивната давност?

Спорът относно фактическия състав на придобивната давност не е нов в правната литература. Някои автори приемат, че в него се включват два елемента – владение и изтичането на определен срок. Приема се, че ако владението продължи повече от давностния срок, „сложният продължителен фактически състав на придобивната давност се осъществява и тая последица настъпва, и то по право, без да е нужно владелецът да предприеме други действия“3. Професор Венедиков подкрепя становището на авторите, според които придобиването на собствеността настъпва „по право“4. Според проф. В. Таджер позоваването на придобивната давност не е елемент от нейния фактическия състав, но правото на собственост възниква след извършване на позоваването.

Другото застъпено в доктрината виждане е, че правото на собственост не възниква автоматично, а след позоваване на изтеклата придобивна давност от владелеца и в този смисъл позоваването на придобивната давност е третият елемент от фактическия състав5. Като аргументи в полза на това схващане се сочи, че придобиването на правото на собственост се извършва по волята на субекта – то е право, а не задължение; намерението да се свои вещта не е равнозначно на намерението да се придобие собствеността6; отказът от изтекла придобивна давност не е равнозначно на отказ от право на собственост7. Между самите автори, които приемат теорията за три елемента на придобивната давност, съществува раздвоение. Някои от тях приемат, че правото на собственост възниква от момента на позоваването8, а други – че позоваването има обратно действие и собствеността възниква от момента на изтичане на давността, макар позоваването да е извършено в по-късен момент9. В ТР № 4 от 2012 г. ОСГК на ВКС се прие, че „позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок“ (т. 2), както и че „при приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност“ (т. 1).

Схващането, че за да придобие собствеността, владелецът трябва да се позове на изтеклата придобивна давност, притежава слабост, която ще бъде илюстрирана със следващия пример. Става дума за изискването изобщо да е налице изрично позоваване – без значение е дали приемаме, че способите за позоваване са само тези, релевирани от ТР № 4 от 2012 г. на ВКС, или по-широкото виждане, че позоваването е налице дори тогава, когато е извършено по друг начин.

Нека приемем, че владелецът е добросъвестен – притежава нотариален акт и не знае, че неговият праводател не е собственик. Владее имота без съмнение, че е станал собственик. Изтичат пет години. Владелецът не е правил волеизявление за изтекла придобивна давност в хода на съдебен процес (понеже никой не е оспорил правото му), нито пък се е явил пред нотариус, за да му бъде издаден констативен нотариален акт (защото вече има нотариален акт за покупко-продажба). След смъртта му неговите наследници също ще бъдат само владелци. Нещо повече – ако позоваването е conditio sine qua non, трябва да се приеме, че в случай на завладяване на имота от трето лице за повече от шест месеца владението ще се прекъсне и на наследниците следва да бъде отречено правото впоследствие да извършат позоваването (освен ако отново установят владение за целия срок на придобивната давност). Не обезсмисля ли това положение същността и функцията на придобиването по давност? Отговорът е очевиден.

Ако приемем, че позоваването може да се извърши не само посредством изброените в ТР № 4 от 2012 г. на ВКС способи, а и например с изрично волеизявление до собственика или по друг начин, отново може да сме изправени пред хипотеза, в която позоваване няма да е налице не защото владелецът не желае да стане собственик, а защото не знае, че е необходимо да се позове на давността (именно незнанието го прави добросъвестен и дава основание да се приложи късата придобивна давност).

В случаите на добросъвестно владение, в правната теория се застъпва становището, че добросъвестният владелец автоматично става собственик след изтичане на петгодишния срок.10 Това виждане се аргументира с недвусмислено изявеното желание от страна на владелеца, че „желае да придобие имота чрез сделка, но това не може да стане, защото прехвърлителят не е собственик“. Авторът приема също, че е възможно владелецът, станал собственик след изтичане на срока, никога да не направи последващи волеизявления.

Струва ми се, че в хипотезата на добросъвестно владение автоматичното придобиване заслужава по-голяма подкрепа от едно противоположно тълкуване на чл. 79 ЗС във връзка с чл. 84 и 120 ЗЗД, с което винаги се отрича възникване на собствеността от добросъвестния владелец, ако последният не е направил изрично волеизявление. Действително, никой не може да бъде принуден да придобие едно право против волята си. Не може и да се приеме обаче, че незнанието на владелеца, че не е станал собственик, а оттам – незнанието и на необходимостта да се позове на давността, винаги трябва да се тълкуват като нежелание на правния субект да придобие по давност. Например, във връзка с превръщане на държането във владение и необходимостта interversio possessionis да достигне до формалния собственик, в теорията се застъпва становището, че поведението на невладеещите собственици, които поставят владелецът в обективна невъзможност да манифестира намерението си спрямо тях, не може да бъде причина, която да препятства своенето.11 Формата на позоваването при добросъвестното владение също не бива да се абсолютизира, защото липсата на позоваване не може a propri да се приема като отказ на владелеца да придобие правото на собственост. Тя може да е последица именно от незнанието на владелеца, че не е придобил собствеността.

Оказва се, че добросъвестността може да бъде пречка обектът на владението да се придобие по давност. По този начин недобросъвестният владелец се поставя в по-благоприятно положение, защото, за да участва в гражданския оборот, той трябва да се снабди с констативен нотариален акт, което се приема за позоваване на давността и придобиване на правото на собственост. От своя страна, добросъвестното владение предполага наличието на нотариален акт, с който владелецът вече участва в гражданския оборот, „в изпълняването на административни процедури и попълването на кадастрална карта“,12 освен това заплаща публичните задължения за имота. Очевидно е, че добросъвестният владелец няма правен интерес да инициира издаване на констативен нотариален акт, защото вече има нотариален акт за покупко-продажба и не знае, че не е станал собственик. И ако пред него не се открие „шансът“ да бъде страна по спор за собственост, съответно да се уважи искът му или да се позове на давността, той никога не би станал собственик, колкото и години необезпокоявано да владее имота.

Основна слабост на уредбата на придобивната давност е препращането към правила, създадени за съвсем различен правен институт – погасителната давност. Това обстоятелство нерядко поражда колебания относно директното, безкритично прилагане на правилата на погасителната давност, въпреки наличието на изрична правна норма. Като най-фрапираща може да се посочи разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Не може да не се държи сметка за разликите между двата института, което налага обмисляне на автоматичното прилагане на правилата на ЗЗД към придобивната давност. В преобладаващата част от чуждото законодателство уредбата на придобивната давност е кодифицирана. У нас прилагането на правилата на придобивната давност към погасителната давност води до противоречия в съдебната практика и колебания по въпроса следва ли правилата на погасителната давност да се прилагат безкритично и автоматично към придобивната давност. Това налага необходимостта правната уредба да бъде изцяло уредена от ЗС и то след внимателна преценка за относимостта на чл. 113, 115, 116, 117 и 120 ЗЗД към придобивната давност.

В крайна сметка, различните теории за фактическия състав на придобивната давност не могат да бъдат основание за такова тълкуване на закона, което води до изключването на давностното владение от неговия обхват. Класическото схващане за давността е двуелементно – владение и изтичането на срок, а даденият по-горе пример опровергава необходимостта от задължително позоваване, за да настъпят последиците от придобивната давност.

3. Спиране на придобивната давност въз основа на изключителни събития в предходни периоди и съпоставка с днешните обстоятелства

За да подложим правната норма на историческо тълкуване, необходимо е да уточним каква е уредбата на придобивната давност към разглеждания период от време, каква е формулировката на нарочния акт за спиране на давността и – ако е обща, подобно на ЗМДВИППП – дали е проявила ефект и по отношение на придобивната давност. Един поглед назад към отмененото законодателство безспорно би бил полезен, защото в периода от 1912 до 1944 г. давността е спирана многократно с особени закони. Необходимо е да се изследват случаите, при които давността е спирана поради форсмажорни събития – война, земетресения и др. под., защото ЗМДВИППП е приет именно при наличието на извънредни обстоятелства, които застрашават живота и здравето на гражданите.

Член 29 и 34 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (отм.) предвиждат, че за придобиването на правото на собственост чрез давност е необходимо вещните права да се владеят десет години (за добросъвестното владение) и двадесет години (за недобросъвестното владение). Съгласно чл. 5 от Закона за давността (отм.), съдията не може по длъжност да прилага давността, ако страната не иска да се ползва от нея. Следователно придобиването по давност е уредено по начин, сходен на сега действащото законодателство.

В член единствен от Закона за допълнение на временната наредба за отсрочка (moratorium), обн. ДВ, бр. 286 от 17.12.1912 г., е указано, че „през времето на мораториума, течението на всички срокове, както от областта на материалното, така и на процесуалното право: давностни – углавни и граждански – съдебни, перемционни и други се спира“. Съгласно чл. 3 от Закона за мораториума, обн. ДВ, бр. 168 от 28.07.1914 г. (отм.), „през време на мораториума, течението на всички срокове – материални и процесуални, давностни – углавни и граждански; съдебни, перемционни и други се спира“. В член единствен от Временната наредба за мораториум, обн. ДВ, бр. 60 от 16.06.1923 г., се приема, че „(…) в същия период спира течението на всички срокове: материални, процесуални и давностни“.

Вижда се, че формулировката на законодателя е обща – спира теченето на всички давностни срокове. Подобен законов текст не оставя никакво съмнение, че законодателят визира и придобивната давност. Това виждане се възприема както от доктрината13, така и от практиката14. Следователно, без нито веднъж изрично да се споменава придобивната давност, тя също попада под обхвата на специалните закони.

Съвременният законодател обаче, вместо да използва израза „давностни срокове“, добавя „с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти“. Формулировката на текста дава основание за ново повдигане на спора относно фактическия състав на придобивната давност. Защо е използван този нормотворчески похват? Вероятно отговорът се крие в последните думи: „частноправни субекти“. Целта е по-скоро да въведе правило per argumentum a conrario, че придобивната давност продължава да тече в полза на публичноправни субекти – текст, чиято конституционосъобразност не е предмет на настоящото изследване.

При тълкуването на волята на законодателя, целта и конкретния повод за издаване на ЗМДВИППП (ocassio legis) имат голямо значение. ЗМДВИППП е приет в условията на извънредно положение. Защо се налагат мерките? За да се предпази животът на гражданите чрез ограничаване на някои техни права, включително и чрез преустановяване на разглеждането на определени дела от съдилищата. В разглеждания случай, физическата изолация и ограниченията с цел овладяване на пандемията предполагат сериозни затруднения или дори пълна невъзможност на правния субект да защити своето вещно право като прекъсне владението на трето лице. Тази невъзможност може да е породена от заразяване и хоспитализиране без връзка с външния свят, от невъзможност за контакт с предпочитан правен защитник и т.н. В случаите, когато тъкмо в този период изтича придобивната давност, последиците ще се изразят в изгубване на правото на собственост. Единственият начин за предотвратяване на тази последица е придобивната давност да се спре със закон. Липсва ли такава разпоредба, собственикът няма да може да се позове на принципа, че давност не тече срещу лице, което няма възможност да предяви иск. Както вече се е произнесъл Конституционният съд, правно-техническото въплъщение на справедливия принцип contra non valentem agere non currit praescriptio е въплътен в институтите на спиране, продължаване и възстановяване на сроковете.15 Условията за спирането и прекъсването на давността са изчерпателно изброени. Налице е и забрана за скъсяване или удължаване на давностните срокове, както и за служебно позоваване на давността. Уредбата е императивна.

4. Заключение

Историческото тълкуване и ocassio legis подкрепят извода, че се спира теченето на придобивната давност съгласно втората редакция на чл. 3, т. 2 ЗМДВИППП (изм. ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.). Теченето на придобивната давност се възстановява след отмяната на извънредното положение, защото измененията в Закона за здравето не предвиждат промяна в чл. 3 ЗМДВИППП. Следва също така да се има предвид, че по силата на чл. 3, т. 2 се спира само срокът на придобивната давност, с която частноправните субекти придобиват вещни права.

Доц. д-р Цветалина ПЕТКОВА, Нов български университет
______
1 Обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., изм. и доп. бр. 34 от 09.04.2020 г., в сила от 09.04.2020 г., доп. бр. 38 от 24.04.2020 г., в сила от 24.04.2020 г., изм. и доп. с § 12 от ЗИД от Закона за здравето, ДВ, бр. 44, от 13.05.2020 г. (извънреден), в сила от 14.05.2020 г.
2 Георгиев, Ал. Вещноправни аспекти на правилата, въведени със ЗМДВИП. – В: Собственост и право, 2020, № 4/5.
3Василев, Л. Българско вещно право. С., 1995, с. 329-330. Стоянов, В. Придобиване по давност. С., 2014, с. 107-114.
4 Венедиков, П. Ново вещно право. С., 1999, с. 205.
5 Така Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 291; Велинов, И. Фактическият състав на придобивната давност. – В: Собственост и право, 2000, № 2, с. 5; Ставру, Ст. Относно някои особености във фактическия състав на придобивната давност. – В: Собственост и право, 2007, № 8. ЕПИ On-line; Орсов, Зл. За фактическия състав на придобивната давност (по повод ТР № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС). – В: Търговско право, 2013, № 2, с. 32.
6 Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право. С., 2008, с. 715.
7 Таджер, В. Вещно право на Република България. Част четвърта. Владение. С., 1991, с. 126. Авторът не подкрепя становището за трите елемента от фактическия състав на придобивната давност, но според него без позоваване на давността, собственост не възниква.
8 Ставру, Ст. Относно някои особености във фактическия състав на придобивната давност. – В: Собственост и право, 2007, № 8. ЕПИ On-line.
9 Велинов, И. Фактическият състав на придобивната давност. –
В: Собственост и право, 2000, № 2, с. 11, Боянов, Г. Вещно право. С., 2004, с. 299; Боянова, Г. Някои дискусионни въпроси на придобивната давност. – В: Собственост и право, 2011, № 1. ЕПИ On-line.
10 Вж. Стоянов, В. Волеизявление при придобивната давност. – В: Собственост и право, 2009, № 1. ЕПИ On-line.
11 Марков, М. Някои въпроси, които предизвика Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. – В: Собственост и право, 2014, № 1. ЕПИ On-line.
12 Използвам дословно мотивите на съда към т. 2 на ТР № 4 от 2012 г.
13 Венедиков, П. Система на българското вещно право. С., 1947, с. 304-305. Авторът приема, че в периода 1912-1944 г. придобивната давност е спирана 14 пъти.
14 Определение № 57 от 08.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6043/2015 г.,
II г. о., ГК.
15Решение № 2 от 30.03.2000 г. на КС на РБ по конст. д. № 2/2000 г.