Допустимост на съдебна делба – някои особени хипотези – Актуална съдебна практика на ВКС

Чл. 344, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс

Чл. 344, ал. 1. В решението, с което се допуска делба, съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник. Когато се допуска делба на движими вещи, съдът се произнася и по въпроса кой от съделителите ги държи.

Актуална съдебна практика на ВКС

Решение № 10 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 3248/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.
Чл. 344, ал. 1 ГПК
Пар. 5, т. 11 от ДР на ЗУТ

Когато предмет на делбата е поземлен имот (ПИ), който няма характеристиката на урегулиран поземлен имот (УПИ) или урегулиран имот по смисъла на § 5, т. 11 от ДР на ЗУТ, т. е. на поземлен имот, за който с подробен устройствен план са определени граници, достъп до улица, път или алея, конкретно предназначение и режим на устройство, същият следва да бъде квалифициран като неурегулирана територия (§ 5, т. 3 от ДР на ЗУТ) и въпросът дали по отношение на същия може да бъде допусната съдебна делба не следва да търпи ограниченията, касаещи урегулираните поземлени имоти.

С разясненията на ПП ВС 2-82 т. 1, б. „г“ и б. „д“ е дадено разрешение на някои хипотези, при които не може да бъде допусната съдебната делба, но всичките те са самостоятелни устройствени единици, но не засягат въпроса за ограниченията, които биха дали основания да не се допусне съдебна делба на неурегулирана територия. Поради това посочената задължителна съдебна практика не намира приложение в този случай.

В Решение № 293 от 12.12. 2011 г. по гр. д. № 256/2011 г. на ВКС, II г. о. и Решение № 227 от 16.05. 2011 г. по гр. д. № 316/2010 г. на ВКС, I г. о. спорът за допустимостта да се извърши съдебна делба касае урегулиран поземлен имот по смисъла на ЗУТ, застроен със сгради, индивидуална собственост на отделните съсобственици на терена. Дадените разрешения сочат на отстъпление от категоричната теза за недопускане на съдебната делба, при условие че дворното място би могло да бъде разделено на нови парцели, в които да попадат сградите, индивидуална собственост на отделните съсобственици в терена.

Решение № 165 от 03.01.2017 г. по гр. д. № 98/2016 г. на ВКС, І г. о.
Чл. 344, ал. 1 ГПК
Чл. 38 ЗС
Чл. 21, ал. 1 СК

Дворното място е обща част само ако е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на терена. Когато някой от съсобствениците на терена не притежава отделен обект в съсобственото дворно място, не може да се приеме, че то е изгубило самостоятелния си характер и се е трансформирало в обща част, предназначена да обслужва сградите в режим на етажна собственост. В тази хипотеза, независимо че са и съсобственици на терена, общо съпритежание на етажните собственици е само правото на строеж, по отношение на което обемът на правата им се определя по правилото на чл. 40 ЗС, докато теренът остава в съсобственост между всички съсобственици, включително непритежаващите самостоятелен обект, при квоти, определени от придобивното им основание. Наличието на етажна собственост в имота, в която двамата съпрузи притежават в режим на СИО самостоятелен обект, не е основание за трансформиране на личната собственост на единия съпруг върху земята в съпружеска имуществена общност.

Решение № 34 от 02.03.2020 г. по гр. д. № 1282/2019 г. на ВКС, І г. о.
Чл. 344, ал. 1 ГПК
Чл. 183, ал. 4 ЗУТ
Чл. 92 ЗС

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: приложим ли е текстът на чл. 183, ал. 4 ЗУТ в случаите, когато съсобствеността е възникнала чрез продажба на готови обекти и идеални части от парцел и продавачът на обектите построи без съгласието на новите съсобственици нов обект след продажбата и става ли негов индивидуален собственик.

Нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ е нова, публикувана е в ДВ, бр. 17 от 06.03.2009 г. и е в сила от 10.03.2009 г. Съгласно същата, за издаване на разрешение за нов строеж, съответно за надстрояване или за пристрояване в съсобствен имот, предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване, не се изисква съгласие от останалите съсобственици в случаите, когато те са реализирали, започнали са или имат права за съответното строителство в имота. Нормата е специална, изключва приложението на принципа на приращението, вложен в чл. 92 ЗС, и урежда условията за издаване на административен акт – разрешение за строеж в предвидените хипотези. Предпоставките за приложението й са: имотът да е съсобствен, да е отреден за нискоетажно жилищно строителство. Текстът не съдържа ограничение относно това на какво основание е възникнала съсобствеността върху дворното място. Уредени са три хипотези. Първата е, когато останалите съсобственици на този, който иска да се снабди със строително разрешение, за да изгради самостоятелен обект на правото на собственост, са реализирали строителство за себе си. Втората хипотеза е, когато те са започнали да строят обекти за себе си. Третата хипотеза е налице, когато останалите съсобственици имат право да реализират такова строителство. При наличие на някоя от тези хипотези, разрешение за строеж за изграждане на нов обект на собственост може да се издаде на заявилия искането и без съгласието на останалите съсобственици на дворното място, защото те вече са се възползвали, възползват се или биха могли да се възползват от възможността да придобият самостоятелни обекти на правото на собственост чрез застрояване. Тъй като нормата е материалноправна, на която законодателят не е придал обратно действие, тя намира приложение и в трите хипотези само към заявления за издаване на строително разрешение за новото строителство, без съгласието на съсобствениците, направено след влизането й в сила. В административното производство по издаване на разрешението за строеж ще може да се провери дали са налице условията за реализиране на строителство на основание чл. 183, ал. 4 ЗУТ, т. е. без съгласието на останалите съсобственици – дали останалите съсобственици са реализирали или реализират строителство на обособен обект за себе си или ако не са, дали ще могат да реализират такова в бъдеще, съобразно предвижданията за застрояване в ПУП. Условията за издаване на административен акт винаги се преценяват по правните норми, който действат към момента на издаването му, а не по такива, които са приети по-късно. Само в административното производство по издаване на строително разрешение по чл. 183, ал. 4 ЗУТ останалите съсобственици могат да защитят правата си, включително и чрез жалба и провеждане на пряк съдебно-административен контрол.

Извод за това, че нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, позволяваща съсобственик да изгради обект за себе си, без съгласието на останалите съсобственици, се прилага само занапред, се налага и от гледна точка на гражданското право. До влизане в сила на тази норма, приращението, предвидено в чл. 92 ЗС, не е изключено и изграденият обект без учредено право на строеж е станал съсобствен. С влизане в сила на нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ не се отнема придобитото на основание приращение право на собственост върху него на останалите съсобственици. Тази норма, на която не е придадено обратно действие, преурежда занапред специални условия за придобиване право на строеж, като изключва приращението за останалите нереализирани обекти. Доколкото чл. 183, ал. 4 ЗУТ ограничава правото на собственост на останалите съсобственици и конкретно възможността им да се разпореждат с ограниченото вещно право на строеж за притежаваните идеални части, тя не може да се тълкува разширително включително и по отношение на действието й във времето.

Ако се приеме, че на нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ могат да се позоват и тези съсобственици, които вече са реализирали без съгласието на останалите строителство на самостоятелен обект в съсобствен УПИ, това означава останалите съсобственици да бъдат лишени от възможността да защитят правото си на собственост. Правото на строеж за припадащата им се идеална част на правото на собственост би се оказало погасено поради това, че друг е реализирал това право, без да могат да защитят правото си, преди да бъде реализирано новото строителство. По отношение на реализирано строителство на самостоятелен обект на правото на собственост до влизане в сила на чл. 183, ал. 4 ЗУТ не е провеждана административна процедура, в която да се установят предпоставките за приложение на този текст. Той не е действал тогава.

Изложеното налага извода, че нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ не се прилага към реализирано строителство на самостоятелен обект на правото на собственост до влизането й в сила – 10.03.2009 г., от съсобственик, на който не е учредено право на строеж от останалите съсобственици, които са реализирали, реализират или могат да реализират строителство.

Решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.
Чл. 344, ал. 1 ГПК
Чл. 38, ал. 1 и 3 ЗС
Чл. 183, ал. 4 ЗУТ

Според ППВС № 2 от 1982 г., т. 1, б. „д“ е недопустима делбата на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни собственици. Приема се, че в такъв случай поземленият имот има обслужващо значение спрямо сградите. Хипотезата се приравнява на отношенията в етажната собственост – собствениците на отделни самостоятелни обекти в сградата са съсобственици на общите части на сградата, но съсобствеността върху тях не може да бъде делена – чл. 38, ал. 3 ЗС. Когато обаче някой от съсобствениците в поземления имот не притежава самостоятелна сграда или част от такава, а неговият праводател е бил собственик на сграда, която е погинала, не е била възстановена и правото на строеж не е било прехвърлено на настоящия съсобственик на терена, то не може да се приеме, че е налице хипотеза на недопустимост на делбата по смисъла на ППВС № 2 от 1982 г. В този случай, след като един съсобственик на поземления имот не притежава сграда, нито право на строеж, реализируемо при условията на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, то теренът не е загубил самостоятелния си характер и не е придобил обслужващо значение спрямо сградите. Затова делбата му е допустима.

В този смисъл е и Решение № 137 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4874/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.

Подборът на съдебната практика направи Бонка ДЕЧЕВА, съдия от ВКС