- Електронни издания – ИК Труд и право - https://e.trudipravo.bg -

Завещателни разпореждания под условие

Наш читател отправя следното питане: „Наскоро почина възрастната ми майка, като остави завещание, в което разпределя собствеността си на мен и моя брат. Завещанието обаче завършва с едно изречение, то да влезне в сила след смъртта на баща ми, който в момента е жив, но е след прекаран инсулт.

Питането обхваща няколко въпроса, които в конкретния случай са мотивирани от желанието на читателя да си изясни правното положение по конкретния казус на извършеното под условие завещание. Тези въпроси имат самостоятелно значение и са относими към предпоставките на извършване на завещателен акт, съдържанието му и неговите последици.

1. Първият въпрос е какво е значението на изразената от починалата майка последна воля и по-специално изречението завещанието да влезе в сила след смъртта на неговия баща

Завещанието е едностранен, строго личен правен акт на физическо лице. То съдържа волята на завещателя да облагодетелства имуществено за след смъртта си избраното от него лице или лица, обективирана с едно или няколко завещателни разпореждания. 1

Всяко завещателно разпореждане има съществено съдържание – определяне на правоприемник и посочване на имуществото, което му се предоставя. В разпореждането може да има и допълнителни елементи. Такива са и модалитетите – условие, срок и тежест. Те модифицират действието на завещателния акт. Определеният за правоприемник може да бъде наследник по закон на завещателя, но може и да бъде всяко друго лице, което той желае да направи приобретател на имуществото си. От фактологията по питането не става ясно дали разпореждането е общо или частно, т. е. дали се касае за универсално завещание или за завети на всеки от двамата братя.

Завещателят може да завещае цялото си имущество всекиму, без да има ограничения, свързани с родствените и семейните връзки. Единственото ограничение е запазената част от наследството за определена група наследници по закон – низходящи, родители и съпруг (чл. 28, ал. 1 от Закона за наследството – ЗН), като нарушаването на тази част не води до недействителност на завещанието, а само дава право на заинтересования наследник да поиска възстановяването й (чл. 30 ЗН). Законодателят е определил размера на запазената и разполагаемата част.

Законът за наследството не предвижда ограничения нито относно вида на завещателното разпореждане – общо или частно, нито относно вида на условието, ако е поставено такова.2 То може да бъде отлагателно или прекратително, казуално или потестативно3. Към условието при завещанието ще намери съответно приложение и чл. 25 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Следва да се държи обаче сметка за едностранния характер на сделката-завещание и за нейното действие не приживе, а за след смъртта на завещателя. От чл. 17 и чл. 42, б. „в“ ЗН могат да се извлекат и основните положения за допустимост на клаузата за условие и значението на условието за действието на завещанието. Общо изискване за обуславящите волеизявления е те да съответстват на закона, да са съобразени с добрите нрави и да са възможни. Нищожно е условието, което е невъзможно.

Със завещанието може да се установи общо или частно правоприемство. Частното правоприемство се учредява със завет. Заветникът не носи отговорност пред кредиторите на наследодателя, с изключение на хипотезата на чл. 66, ал. 2 ЗН. Заветникът не може да води иск за наследство, нито иск за делба на наследството, а що се отнася до владението на имот, той трябва да се обърне към наследниците и да поиска предаването на владението на завещания имот4.

Дори само от наведените примери се вижда, че завещанието трябва да бъде достатъчно ясно текстово изразено при определяне на лицето, в полза на което е направен заветът, и на предмета на разпореждането, като във всички случаи всяко завещание подлежи на тълкуване. То е сделка и чл. 20 ЗЗД е приложим и за него. Целта е да се разкрие истинската, действителната воля на завещателя5.

Когато завещанието е направено под условие, действието на включените в него разпореждания се поставя в зависимост от това дали условието е отлагателно или прекратително. С други думи, проявяването на правните последици се поставя в зависимост от настъпването или ненастъпването на условието. До сбъдването на отлагателното условие завещанието не може да прояви своите правни последици. Сбъднатото условие има обратно действие – от момента на откриване на наследството. От този момент настъпва прехвърлителното или правоучредителното действие на завещанието (транслативна или конститутивна сукцесия). Ако е завещана вещ – собствеността върху нея се прехвърля от този момент6. От този момент завещанието се смята за безусловно. Когато отлагателното условие не се сбъдне, счита се, че въобще не е имало завещание. Ако условието е прекратително и се сбъдне, завещанието прекратява своето действие и имущественото положение се определя такова, каквото е било към момента на откриване на наследството – последицата е, че имуществото се възстановява в състоянието преди проявата на действието на завещателния акт7.

Остава открит въпросът: когато обуславящото волеизявление (условието) е недействително, ще породи ли действие обусловеното волеизявление като разпореждане с обикновено действие, или нищожността на условието води до нищожност на цялото завещателно разпореждане. За сделките приживе се приема, че нищожността на обуславящото волеизявление означава нищожност на цялата сделка. Както всяка сделка, и завещателното разпореждане, когато е с обусловено действие, е единство от две волеизявления – обуславящо и обусловено. Това единство не трябва да се разкъсва, за да се признае действие на разпореждането, като че ли никакво условие не е било вписано. Член 42, б. „в“, изр. 2 ЗН изрично предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато условието е невъзможно. Невъзможността на условието може да бъде както фактическа, така и юридическа. Нямаме основание да тълкуваме текста ограничително и по аргумент на противното да приемем, че само ако условието е противно на закона или на добрите нрави, завещателното разпореждане ще произведе действие, каквато е и практиката. Непозволеното от закона или морала условие е също невъзможно. Самият мотив на завещанието често се изразява в условие, а законът изрично посочва, че невъзможният, противозаконен или противоморален мотив е основание за недействителност на завещанието.

В тази връзка може да се направи питане и дали ще бъде нищожно завещанието, ако нищожното условие е единственото основание за извършването на акта. Според чл. 42, б. „в“, изр. първо ЗН нищожността на мотива води до нищожност на завещателното разпореждане само ако той е изразен в завещанието и единствено поради него е направено завещателното разпореждане. Тъй като в изречение второ на чл. 42 б. „в“ е направено препращане, означава ли това, че завещанието ще бъде нищожно само в такава хипотеза. Идентично се поставя проблемът и за вписаната невъзможна тежест. Очевидно е, че за да имат действие, и условието, и тежестта трябва да бъдат изразени – иначе не биха били обуславящи елементи в сделката, която е формална. Ако, макар и изразени, те не са решаващи за извършването на завещанието, намирам, че трябва да признаем действие на завещанието като обикновено разпореждане. Щом има други решаващи съображения, ясно е, че завещателят би направил завещанието и без условието и тежестта, защото и други факти го мотивират към извършването на завещанието. Този извод обаче трябва да се извлече от закрепената в акта воля по един несъмнен начин, а не чрез тълкуване на предполагаема воля на завещателя.

Нищожността на условието, а следователно и на завещателното разпореждане не трябва да се свързва непременно с намерение на завещателя да пренебрегне закона и морала. Достатъчно е обективното несъответствие на изразеното решаващо условие с техните изисквания. Завещанието ще бъде недействително и когато сам по себе си соченият от завещателя бъдещ несигурен факт не е непозволен, но поставянето му като условие е недопустимо, защото насочва правоприемника към неправомерно или неморално поведение.

Като извод можем да кажем, че и в теорията, и в практиката се приема, че ако условието е недействително, това ще води до недействителност на завещанието, само когато е имало решаващо значение за съставянето му. Това би следвало да се отнесе не само до незаконосъобразните и неморалните условия, но и до невъзможните условия.8

2. Вторият въпрос на питането е свързан с действията на облагодетелстваното със завещанието лице

Докато завещателят е жив, това лице няма никакви права, основани на завещанието. То не може да се позовава на бъдещото наследяване, нито завещанието може да бъде използвано, за да се удостоверява притежание по завещание или да се претендират на негово основание каквито и да е било права на ползване върху разпореденото от завещателя имущество. Евентуалното „бъдещо наследство“ не ползва правоприемниците, независимо дали общите или частните разпореждания са чисти или с модалитети.

Завещанието поражда действие след откриване на наследството – смъртта на завещателя. Това е юридическият факт за пораждане на правото на наследяване, както за наследниците по закон и по завещание, така и за правата на заветниците. Пораждането на право на наследяване, респективно завет не означава, че с извършване на завещанието облаготелстваният става правоприемник на починалото лице. За да стане правоприемник, е необходимо да се извърши приемане на наследството. Според ЗН, след промяната през 1992 г., няма срок за приемане на наследството (чл. 50 ЗН е отменен, ДВ, бр. 60 от 1992 г.)9. До приемането, наследството се управлява по обща воля на призованите към наследяване. Ако няма такава – районният съдия, по искане на заинтересованите или служебно назначава управител на наследството (чл. 58-59 ЗН). Управителят извършва действия на управление. Той не може да приеме наследството от името на наследник, респективно заветник. Може да изпълни заветите, но затова е необходимо да получи разрешение от районния съдия (чл. 59, ал. 2 ЗН). Задължен е да извърши опис на имуществото на починалия (чл. 63 ЗН). Описът се извършва по реда на охранителните производства по Гражданския процесуален кодекс – чл. 553 и сл. ГПК10.

След смъртта на завещателя всяко саморъчно завещание трябва да бъде обявено. Обявяването на саморъчното завещание е задължително и е предпоставка за легитимиране на наследника и/или заветника като такъв, но и за извършването на всички действия за реално упражняване на правата, предоставени от завещателя и в изпълнение на неговата воля.

Саморъчното завещание може да се пази от нотариус, от самия завещател или избрано от него лице (чл. 25 ЗН), включително и посоченото в завещателния акт като наследник или заветник. Искането за обявяване не е акт на приемане на наследството. Лицето, у което се пази завещанието, „веднага“, както казва законът, като узнае за смъртта на завещателя, трябва да поиска обявяването му от нотариус. Целта на обявяването е да постави в известност изявената и закрепена в него воля на завещателя, волеизявлението да стане изпълняемо и да могат извършилите приемане наследници или заветници да станат правоприемници, като се ползват от неговите последици и носят отговорност за задълженията, щом приемат наследството, респ. завета11.

При обявяване на завещание нотариусът се ръководи от правилата на ЗН, ГПК и Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД). Той не решава споровете между наследниците по закон и посочените като наследници в завещанието, и заветниците. Няма пречка наследник по закон да бъде и заветник, което също може да породи спор при обявяване на завещанието. Становището на нотариуса относно действителността и законосъобразността на завещателните разпореждания не обвързва участниците в производството по обявяване на завещанието. Споровете ще се решават от съда. Завещанието се обявява такова, каквото е представено в цялост на нотариуса, като формален писмен акт. Обявяването е задължително и когато в него има отлагателно условие. Приемането на наследството, респективно завета, може да бъде направено преди или след обявяването на завещанието. Може заинтересуваният от завещателния акт да е поискал обявяване, но да се откаже от наследството по завещание, респ. завета, стига преди това да не го е приел изрично или мълчаливо. Не може обаче да направи приемане или отказ под условие, за срок или частично (чл. 54, ал. 1 ЗН), както и да ги оспори поради грешка (чл. 54, ал. 2 ЗН).

3. Третият въпрос в питането се отнася до способността на едно лице да завещава

Отразява принципа на свобода на завещаване по нашето наследствено право и цели установяването дали физическото лице, извършило завещание, е имало тази способност. Отговорът е даден в чл. 13 ЗН. Най-кратко означава, че завещател може да бъде дееспособен, който разбира свойството и значението на правните действия. Разпоредбата поставя много въпроси, по които в теорията се спори, поради това че формулировката на ЗН е различна от тази на разпоредбите за дееспособността в Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Посочено е, че лицето трябва да е навършило 18 години и да не е поставено под пълно запрещение. Най-същественото обаче според мен е, че физическото лице, което не е поставено под запрещение, трябва да има способността да действа разумно при съставяне на завещанието – от началото до края, включително и когато подписва завещателния акт.12 Това е необходимо и при преценката дали са изпълнени всички изисквания на формата (чл. 25 ЗН), защото завещанието е строго формален правен акт. Не се засяга завещателната способност, щом завещателят е имал кратковременно разстройство на съзнанието, водещо до временна невъзможност за разбиране и ръководство на постъпките, щом по време на съставянето на акта той разбира свойството и значението им и не е поставен формално под запрещение13. Неспособност е налице, когато не протича нормално процесът на изявяване на воля, когато завещателят е в разстроено състояние, непозволяващо му свободно и смислено да формира и направи волеизявлението си. Поставеният под пълно запрещение не може да завещава и когато е в т.нар. „светъл момент“.

Във всеки случай на съставяне на саморъчно завещание, отговорът за способността на завещателя ще е винаги конкретен и на практика, при съмнения, ще се определи от преценката на назначената специализирана експертиза. Неспособността за завещаване трябва да се докаже безспорно и тежестта за доказване пада върху този, който оспорва действителността на завещателния акт. Такива факти като дълбока старост, отслабнала памет, забавен мисловен процес и трудно изразяване, безпомощност, лабилна психика и поддаване на внушения, не означават, че лицето е неспособно да завещава. Сами по себе си, те имат значение евентуално като основания за опорочаване на волята. Тези разстройства на умствената и психическа дейност не се отразяват върху действителността на завещанието, щом не са довели до неразбиране и невъзможност за ръководене на постъпките. Още в Решение № 244 от 1979 г., I г. о. на Върховния съд, се посочва, че „неспособни да действат разумно са лицата, които са в невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да разбират и ръководят постъпките си“.

Когато е налице неспособност на завещателя, завещанието е недействително. Член 42 и 43 ЗН уреждат нищожност и унищожаемост на завещанието. Според ал. 1, б. „а“ на чл. 43 ЗН то е унищожаемо, когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. Като основания за унищожаемост са посочени и пороци във волята, грешка, насилие (разбирай заплашване) или измама, а също когато има грешка в мотива14.

Често пъти, когато се преценява способността за завещаване, се взема предвид какви са мотивите на завещателя и как те са отразени в акта. Много често те изразяват и условие, което той поставя в завещателните разпореждания. От текста и изказа може да се установи и дали мотивът е единствен15. В настоящия случай, от питането на читателя не могат да се направят изводи за мотивите и свързаното с тях условие, защото не е задължително първо да има мотиви в саморъчното завещание, и второ – тези мотиви да изразяват условие.

4. Изискването за способност на завещателя се отнася и до отговора на последния въпрос на читателя относно завещанието, извършено от неговия баща през 2009 г.

Както всички завещания, то не поражда действие приживе на завещателя, а при откриване на наследството, като няма значение колко години са изминали от съставянето му. То няма да прояви действие само ако е нищожно или ако бъде отменено изрично или мълчаливо от завещателя. Отменимостта на завещанието е характерен негов белег. Могат да бъдат отменени не само саморъчни, но и нотариални завещания. Отмяната може да се извърши с нотариален акт за отмяна на завещание, с нотариално завещание или с ново саморъчно завещание, ако завещателят има способността да завещава (чл. 38-41 ЗН). Обстоятелството, че лицето е прекарало инсулт, самò по себе си не означава неспособност, ако не е поставено под запрещение или няма за последица невъзможност за разумно действие по смисъла на Закона за наследството. Фактът, че не може да пише и подписва, ако е физическо страдание, не е пречка за съставяне на завещание по нотариален ред – чл. 569 и сл. ГПК.

Лице, което е съставило завещание, независимо нотариално или саморъчно, винаги може да промени завещателните разпореждания в него. Промяната може да се отнася както до определените наследници или заветници, така и до имуществото, което се завещава.

Всяко саморъчно завещание може да бъде допълнено с нови клаузи, отнасящи се до същественото или несъщественото съдържание.16 Разбира се, освен способността за завещаване, допълнението трябва да бъде извършено при спазване на императивните изисквания за форма на завещателния акт (чл. 25 ЗН).

Чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка ЦАНКОВА
_______________
1 Българското наследствено право не признава за действително завещателно разпореждане, чието съдържание се изчерпва с лишаване от наследство на наследник по закон.
2 Както е посочено в Решение № 1669 от 1977 г. по гр. д. № 950/77 г., І г. о.: „Условието е отлагателно, тъй като поставя пораждането и възникването на целените с него правни последици в зависимост от едно бъдещо и несигурно събитие – настъпването на смъртта на завещателя при пътуването му до САЩ и Канада и до завръщането му в България. До сбъдването на отлагателното условие завещанието не проявява своите правни последици. Сбъдването пък на отлагателното условие има обратно действие. Завещателното разпореждане, направено под отлагателно условие, което се е сбъднало, се смята безусловно от деня на откриване на наследството и прехвърля завещаната вещ от този момент. Когато отлагателното условие не се сбъдне, счита се, че въобще не е имало завещание“. В Решение № 2722 от 05.04.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 1137/2016 г. е прието, че е допустимо условието, че ако не се съобрази първоначално посочената воля на завещателя, цялото му имущество да остане за дома, където е настанен неговият болен син.
3Вж. Решение № 1194 от 30.07.1984 г. по гр. д. № 483/1984 г., I г. о., в което е посочено, че „волята на трети лица ще реши дали ще се сбъдне или не условието и оттук дали завещанието ще произведе своето действие. Следователно завещателното разпореждане е нищожно, поради което завещанието не може да произведе действие при поставеното условие“.
4 Вж. и Тасев, Христо. Българско наследствено право, 1987, с. 67 и Тасев, Христо. Българско наследствено право, дванадесето прер. и доп. изд. София: Нова звезда, 2016, с. 72.
5 Тълкува се автентичният текст на завещанието, нотариално или саморъчно, с какъвто не разполагаме по конкретното питане.
6 Няма спор по този въпрос още от Решение № 1669 от 1977 г. на I г. о. на Върховния съд.
7Вж. и Тасев, Христо. Българско наследствено право, дванадесето прер. и доп. изд. София: Нова звезда, 2016, с. 75: „Когато прекратителното условие не се сбъдне, завещанието става действително като напълно безусловен акт“.
8Недопустимо е отлагателно условие, което ограничава правоспособността на наследника.
9 Вж. Петров, Веселин. Приемане на наследство. София: Сиела, 2014, с. 166 и сл.
10 За приемането на наследството по опис вж. Петров, Веселин, цит. съч., с. 172 и сл.
11 Сравни например чл. 66, ал. 2 ЗН за заветниците. От питането на читателя не става ясно дали завещанието на майката на читателя установява общо или частно правоприемство, защото правото на собственост не изчерпва имуществото на едно физическо лице.
12 Вж. „Закон за наследството – научноприложен коментар, проблеми на правоприлагането, анализ на съдебната практика, нормативен текст“, Цанка Цанкова и др. София: ИК „Труд и право“, 2016, с. 334-344; с. 456-481 и цитираната практика.
13 При завещанието е неприложим чл. 31 ЗЗД, който се отнася до сделките приживе.
14 Вж. и Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. София: Фенея, 1995, с. 89-91.
15 Така в Решение № 122 от 03.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 902/2012 г., I г. о., ГК: „ Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗН завещанието може да бъде направено под условие, или тежест. Когато обаче условието, или тежестта са невъзможни, завещанието е нищожно съгласно чл. 42, б. „в“ ЗН. За да се определи дали модалитетите, вписани в завещанието, са невъзможни, следва да се тълкува волята на завещателя съгласно чл. 20 ЗЗД като се изходи от целта на завещанието, обичая и добросъвестността, а отделните клаузи следва да се тълкуват във връзка помежду си. … Поставяне на условие, или тежест, която да се изпълнява от завещателя преди откриване на наследството, т. е. преди да действа завещанието, сочи на това, че то има възнаградителен характер, а такова завещание е нищожно. В този смисъл са Решение № 745 от 13.01.2011 г. по гр. д. № 79/2010 г., III г. о. и Решение № 434 от 11 от 30.05.2012 г. по гр. д. № 1112/20110 г. на I г. о., постановени по чл. 290 ГПК… Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материалните потребности на личността на завещателя. Безвъзмездният характер обаче не означава, че завещанието не може да има възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл. 42, б. „в“ ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. … Ако в завещанието са изразени няколко мотива, то е достатъчно един от тях да съответства на закона и морала, за да породи завещанието действие. Пороците в нерешаващите, допълнителни мотиви, не се отразяват на действителността на завещанието“.
16 Например Решение № 3324 от 30.07.2014 г. на ОС – Благоевград по в. гр. д. № 613/2012 г. разглежда следния казус: „С второ саморъчно завещание от 23.06.1993 г. завещателят Р. Г. С. е посочил, че потвърждава първото, като добавя, че „освен апартамента и др., сега и имота по наследство от майка ми М. К. С. в гр. Б. и този от баща ми Г. С. в с.Д. също завещавам на К. Р. Г. Желанието ми е К. Р. Г. да стане (когато нас със съпругата ми М., с която живеехме прекрасно, си отидем от този свят) собственик на апартамента“. В следващите изречения от това завещание завещателят изтъква и конкретните мотиви за допълване на завещанието с новото завещателно разпореждане в полза на ищеца. Спорът показва една сложна завещателна воля, формирана последователно във времето, с включването на имот, получен по наследство от завещателя след съставяне на първото завещание, което запазва действието си, защото няма отмяна, а потвърждаване на първоначално изявената воля.