Принтиране

Иск за признаване на недостойнство за наследяване и иск за установяване на престъпно обстоятелство

Автор: Васил Петров,

 

Разграничения и допустимост

1. Проблемите

Законът за наследството установява в разпоредбите на своя чл. 3 фактически състави, при които едно лице, което поначало може да бъде призовано към наследяване, не наследява, лишава се от способността да наследява. Фактическите състави на чл. 3 от Закона за наследството (ЗН) включват тежки провинения на потенциалния наследник спрямо личността или волята на наследодателя, които изключват от морална страна признаването на възможността за наследяване и са въздигнати от закона в основание за изключването на наследствено правоприемство. Всички те съставляват и престъпления по смисъла на Наказателния кодекс (НК)1.

Никога не е имало съмнение у нас, че недостойнството за наследяване настъпва по право – когато се осъществи фактически състав, предвиден в някоя от разпоредбите на ЗН. Същевременно всички тези състави обаче са престъпления по НК2, а поначало у нас гражданският съд няма правото да установява извършването на престъпни деяния – съгласно чл. 17, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) гражданският съд взема становище по всички въпроси, които имат значение за решаването на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление. Гражданското дело подлежи на спиране съгласно чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, когато при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор.

Ето защо за позоваване на настъпила хипотеза на недостойнство е необходимо установяването на престъплението било с влязла в сила присъда, било с установителен иск за престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 ГПК3. Искове по чл. 124, ал. 5 ГПК при хипотези на недостойнство съдебната практика отдавна познава4. В съдебната практика обаче се предявяват и разглеждат и искове с предмет установяване на самото недостойнство за наследяване, паралелно или вместо искове за установяване на престъпното обстоятелство, причинило недостойнството. Това поражда въпросите: Какъв е предметът на тези искове? Допустими ли са те?

2. Практиката на ВКС

В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК и чл. 274, ал. 3 ГПК (Решение № 417 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г., ВКС, , І г. о., Определение № 685 от 12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6864/2014 г., ВКС, I г. о.)5, е възприето становището, че установяването на престъпното деяние като факт с правно значение е предмет на специалния установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК и трябва да се различава от установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, който цели да установи съществуването или не на едно спорно право – в случая правото или недостойнството за наследяване (в последния случай се приема, че правната квалификация на иска е чл. 3 ЗН). Приема се, че без установяване с влязла в сила присъда или влязло в сила решение по чл. 124, ал. 5 ГПК на престъпното деяние, съдът не може да прави изводи за наличието или липсата на недостойнство за наследяване било по повод на предявен такъв установителен иск (за недостойнство) или по всеки друг гражданскоправен спор, който касае наследството – напр. иск за делба или за собственост6. Тоест приема се, че е допустимо да бъдат предявени (при недопустим наказателен процес) поначало и двата иска – както иск за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 ГПК, така и иск за установяване на недостойнство.

След формирането на практиката по реда на чл. 290 ГПК и чл. 274, ал. 3 ГПК, цитирана по-горе, в съдебната практика се срещат искове за недостойнство за наследяване, които се квалифицират с основание конкретната разпоредба от чл. 3 ЗН, която установява недостойнството – иск по чл. 3, б. „а“ ЗН, чл. 3, б. „б“ ЗН и чл. 3, б. „в“ ЗН7, точно както например се предявяват и искове за нищожност на завещание, квалифицирани с някоя от конкретните хипотези на чл. 42 ЗН, или искове за нищожност на договор, квалифицирани цифрово с конкретна разпоредба на чл. 26 ЗЗД (общо 8 хипотези8).

Предявяването обаче едновременно на иск за установяване на престъпно обстоятелство и иск за недостойнство, както повелява ВКС в цитираната по-горе практика, изглежда противоречи на задължителното Тълкувателно решение № 11 от 03.01.1967 г. ОСГК на ВС9. Според този задължителен тълкувателен акт гражданският съд, който се произнася по гражданските последици от деянието на дадено лице, наказателното преследване срещу което е било прекратено на някое от основанията на чл. 6 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК – 1952), може да се произнесе в същото производство и по въпроса дали извършеното съставлява престъпление. В мотивите на решението изрично се сочи, че когато законът въвежда престъпление като елемент от хипотезиса на гражданскоправна норма и източник на последици от гражданскоправен характер, а наказателен процес е недопустим, принципът на процесуална икономия изисква гражданският съд да се произнесе инцидентно по въпроса за тези последици и дали има извършено престъпление, без да чака предявяването на отделен установителен иск по чл. 97, ал. 4 ГПК (1952) = чл. 124, ал. 5 ГПК. В теорията10 се приема, че е безцелно да се предявява установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за престъплението, тъй като фактът на престъплението, при недопустимост на наказателния процес, може да се установи инцидентно по гражданското дело, с което е сезиран гражданският съд.

Или от този тълкувателен резултат изглежда, поне на пръв поглед, че следва, че е допустимо да се разглежда или само иск за установяване на престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 ГПК, или само иск за недостойнство за наследяване по чл. 3 ЗН (ако изобщо има такъв иск), но не и двата едновременно11. Това противоречие между задължителната тълкувателна практика на ВС на НРБ и по-новата казуална практика на ВКС е основание да се замислим по въпроса как следва да се релевира недостойнството за наследяване в гражданския процес и какъв е предметът на иска за недостойнство за наследяване.

3. Как да се предяви недостойнството за наследяване в гражданския процес?

3.1. Положителен установителен иск за правно качество?

В по-новата практика на ВКС (Определение № 685 от 12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6864/2014 г., ВКС, I г. о.) искът се приема с основанието по чл. 3 ЗН и по-точно, приема се, че има различни искове за недостойнство за наследяване, които се квалифицират с правно основание конкретната разпоредба от чл. 3 ЗН, която установява недостойнството – по чл. 3, б. „а“ ЗН, чл. 3, б. „б“ ЗН и чл. 3, б. „в“ ЗН.

Каква е същността на тези искове? Недостойнството за наследяване е липсата на способност за наследяване поради виновно поведение на едно лице против личността или волята на наследодателя, изразяващо се в извършването на престъпление. То е, на първо място, юридически факт, чието реализиране поражда гражданскоправна санкция. Същевременно фактите могат да бъдат предмет на установителни искове само в изчерпателно установените в закона случаи съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, а нито ЗН, нито ГПК уреждат отделен установителен иск за факта на недостойнство. Недостойнството за наследяване обаче е и качество на потенциалния наследник – липсата на способност за наследяване. В нашето право има изрична норма, която допуска установяването на правно качество на една сделка с иск. Това е нормата на чл. 114, б. „а“ от Закона за собствеността (ЗС), която предвижда установителни искове за нищожност на актове, подлежащи на вписване, включително, но не само, договори за прехвърляне или учредяване на право на собственост върху недвижими имоти (вж. чл. 112 ЗС)12.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици. Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който се изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо13. Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца.

От горните теоретични съображения следва извод, че исковете за нищожност на правна сделка са положителни установителни искове (а не отрицателни) и е допустимо кумулативното, евентуалното и алтернативното им съединяване. Изводът, че се касае за положителни, а не за отрицателни установителни искове, се крепи на известното положение, че при отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ белег (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не важи при отрицателните установителни искове14). Извод за това следва от обстоятелството, че силата на пресъдено нещо при отрицателните установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение15. Ето защо при предявен отрицателен установителен иск за вземане, напр. съдът е длъжен да установи съществува ли или не съществува вземане за процесната сума (и то към датата на устните състезания – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК), без да се ограничава само до обсъждане на наведените от ищеца по тези искове „основания“ на тяхното несъществуване, когато има интерес от такова установяване. По тази причина, при предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на право или правоотношение съдът е длъжен служебно да вземе предвид всички пороци на правната сделка, от която се твърди, че е породено правото или правоотношението16.

Напротив, при исковете за нищожност всяко самостоятелно твърдение за порок на сделката (противоречие на закона, заобикаляне на закона, нарушение на формата и т.н.), водещ до нищожност, се счита за самостоятелен иск, по който се формира самостоятелна сила на пресъдено нещо. Съдът следователно, сезиран с искове за нищожност на правна сделка, дължи разглеждане само на твърдените пороци на сделката и само по тях произнасянето на съда формира сила на пресъдено нещо.

Ако приложим по аналогия тези разсъждения, можем да приемем, че исковете за установяване на недостойнство за наследяване са искове за установяване на правното качество неспособност за наследяване. Основание на всеки един такъв иск е конкретното противоправно поведение, причинило недостойнството, уредено в съответната точка на чл. 3 ЗН.

Както вече се посочи, подобна квалификация на исковете за недостойнство за наследяване се среща в по-новата съдебна практика. Тя има предимството, че върви в отъпкания път на исковете за нищожност на договори по чл. 26 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

3.2. Отрицателен установителен иск за липса на право на наследяване?

Среща се в съдебната практика тезата (Решение № 417 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г., ВКС, І г. о.), че искът за установяване на недостойнство за наследяване е отрицателен установителен иск за несъществуване на правото на наследяване у недостойния ответник. Тезата има предимството на простотата.

Българското право познава и урежда три вида искове – осъдителни (чл. 124, ал. 1, пр. 1 ГПК), установителни (чл. 124, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК) и конститутивни (чл. 124, ал. 3 ГПК). Установителните искове могат да имат за предмет съществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) или несъществуването (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК) на едно правно отношение или на едно право.

Правото на наследяване17, което се отрича с един отрицателен установителен иск, е отдавна познато, анализирано и прилагано както в теорията, така и в съдебната практика гражданско субективно право. Проблемът на тезата, че исковете за установяване на недостойнство за наследяване са отрицателни установителни искове за несъществуването на право на наследяване у ответника, е, че силата на пресъдено нещо на отхвърлен такъв иск би се разпростряла не само по отношение на (не)наличието на конкретния акт на ответника, за който се твърди, че е причинил недостойнство, а за всички актове на ответника, които са извършени до датата на устните състезания. Например ищецът е твърдял, че ответникът е подправил завещание на наследодателя. Това не се е доказало в процеса. След това обаче ищецът открива, че ответникът е заплашвал наследодателя да състави завещанието. При тезата за отрицателен установителен иск новият иск няма да бъде допустим. Загубилата първото дело страна ще трябва да иска отмяна на влязлото в сила съдебно решение по реда на чл. 303 и сл. ГПК и да релевира новите доводи за недостойнство в евентуално възобновеното първо дело.

3.3. Която и от двете тези да се възприеме, и двете предполагат установяване на факта на престъплението, извършено от ответника, който факт (акт) съставлява престъпление по чл. 3 ЗН. А именно това е предмет на установителния иск за престъпно обстоятелство, който ще разгледам сега.

4. Искът за престъпно обстоятелство

4.1. Възникване на уредбата у нас

Уредбата на този иск в чл. 124, ал. 5 ГПК следва уредбата на чл. 97, ал. 4 ГПК (1952). Установителният иск за престъпление е установителен иск за факт, който по изключение е допустим, като изрично предвиден в закона. Допустимостта му предполага фактът на престъплението да е от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение и когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 или чл. 26 НПК, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит. Принципът е, че гражданският съд не може да установява инцидентно извършването на престъпление по НК, това е правомощие на наказателното правосъдие. Когато е невъзможно да бъде проведено наказателно преследване до влязла в сила присъда, гражданският съд добива компетентност да се произнесе и по факта на престъплението.

Както вече се посочи, задължителното тълкуване на ОСГК, дадено с Тълкувателно решение № 11 от 03.01.1967 г. на ВС, поставя под съмнение наложителността (и допустимостта) на предявяване на такъв иск в случаите, в които е необходимо по конкретно висящо дело да се установи престъпно деяние18. Защото в такъв случаи гражданският съд директно ще събере доказателства и установи факта на престъплението, така както ще събере доказателства и установи всички останали правопораждащи, правопогасяващи и пр. факти на исковата претенция. За това не му е нужен още един иск.

Търсейки първоизточника на уредбата, стигаме до извода, че той е чисто българско творение. За първи път уредба на такъв иск се урежда не в Закона за гражданското съдопроизводство, а в Закона за наказателното съдопроизводство (ЗНС). С изменението и допълнението на закона от 12 ноември 1934 г. се създават нови ал. 3, 4 и 5 на чл. 1219, които уреждат установителния иск за престъпно обстоятелство по същия начин, както и следващата уредба по ГПК (1952) и ГПК – като установителен иск сурогат на прекратен, недопустим или спрян наказателен процес срещу дадено лице, в случаите, в които от факта на престъплението зависи установяването на гражданско право или отмяна на влязло в сила съдебно решение. Уредбата е по-подробна20.

Макар да не са достъпни материали по създаването на чл. 12, ал. 3-5 ЗНС, няма съмнение, че причината за уреждането на този установителен иск е именно втората от двете хипотези – нуждата от средство за установяване с влязъл в сила съдебен акт на престъпление на свидетел, вещо лице, страна, пълномощник и друг участник в процес, който е завършил с неблагоприятно за страната съдебно решение, тогава, когато по една или друга причина е невъзможно провеждането на наказателно преследване за установяване на това престъпление21.

Неясна остава обаче първата хипотеза – когато установяването на престъпно обстоятелство е от значение за даване ход на висящо гражданско дело, т.е. от значение за доказване на гражданско субективно право. Идеята зад подобен установителен иск е той да замести невъзможния или прекратен наказателен процес. До приключване на производството по този установителен иск гражданското дело следва да бъде спряно (чл. 12, ал. 1 ЗНС). Неяснотата е в това дали изобщо е необходимо и кога предявяването на подобен установителен иск пред гражданския съд, след като той вече разглежда гражданско дело. Ако страната не се нуждае от съдебно решение, противопоставимо на извършителя на престъпното деяние или наследниците му и което да установи факта на престъплението с оглед на други възможни свои претенции към тези лица, очевидно е, че не е процесуално икономично да се предявява изобщо такъв иск – преюдициалният факт на престъплението може да бъде доказан и установен по конкретното гражданско дело, заедно с останалите правопораждащи, правопогасяващи и пр. юридически факти за това дело. Предявяването на установителен иск за престъпно обстоятелство е безспорно допустимо в хипотезата, в която ищецът очаква установяването на факта на престъплението със сила на пресъдено нещо да бъде нужно с оглед други бъдещи възможни негови спорове било с престъпника и наследниците му, било с други лица.

4.2. Допустимост и правен интерес от иска за престъпно обстоятелство

Допустимостта на установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК зависи от хипотезата, за която ще се ползва. При влязло в сила решение той е допустим и необходим, за да се установи престъпление на участник в процеса, което да послужи като основание за отмяна на неблагоприятното съдебно решение по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК.

А първата хипотеза? Когато законът въвежда престъпление като елемент от хипотезиса на гражданскоправна норма и като източник на последици от гражданскоправен характер, а наказателен процес е недопустим, принципът на процесуална икономия изисква гражданският съд да се произнесе инцидентно по въпроса за тези последици и дали има извършено престъпление (вече цитираното Тълкувателно решение № 11 от 03.01.1967 г., ОСГК на ВС). Предявяването на отделен установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е нужно, следователно, само ако престъплението не е въздигнато изрично от гражданския закон като правопораждащ юридически факт, но е от значение за конкретното спорно субективно право по делото (хипотеза, която можем да наречем фактическа обусловеност). Веднага можем да дадем пример: извършва се деликт, който покрива състава и на престъпление по НК и който причинява вреди. Гражданската отговорност е самостоятелен вид юридическа отговорност, елемент от основанието за възникването й поначало не е извършването на престъпление по НК22. Заради забраната на чл. 17, ал. 1 ГПК обаче е налице основание за спиране по чл. 229, ал. 1, пр. 5 ГПК и сезиране на прокурора. Делото по иска за заплащане на обезщетение на вредите от деликта ще следва да чака приключването на наказателното преследване23. Когато наказателен процес не може да се образува или бъде прекратен или спрян, то „обезвластяването“ на гражданския съд да установи сам факта на престъплението се преодолява с предявяването на установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК.

5. Установителен иск за недостойнство за наследяване не съществува

Къде в горната схема на предявяване на установителния иск по чл. 124, ал. 5 ГПК се вмества недостойнството за наследяване? Извършването на престъпление е пряко посочено в състава на гражданскоправната норма на чл. 3 ЗН и то пряко поражда гражданскоправни санкционни последици за недостойния наследник. Изглежда, че сме в приложното поле на Тълкувателно решение № 11 от 03.01.1967 г., ОСГК. В такъв случай обаче искът за установяване на престъпно обстоятелство, противно на по-новата практика на ВКС, ще бъде недопустим – гражданският съд следва да разгледа само иска за установяване на недостойнството.

Ала има ли изобщо такъв иск?

Както вече посочих, има два начина да погледнем на тези искове с оглед на възможния им предмет – като отрицателни установителни искове за правно качество (липсата на способност за наследяване) или като положителни установителни искове за липсата на право на наследяване24 у недостойния наследник. Ако приемем второто, сме изправени пред обикновен иск за несъществуване на субективно гражданско право. Този иск обаче очевидно би бил обусловен от установяването на факта на престъплението, макар отричаното гражданско субективно право да не възниква по волята на закона от факта на престъплението (точно обратното – извършването на престъплението е правоизключващ или превопрекратяващ юридически факт за правото на наследяване). Ето защо сме пред хипотезата на фактическа обусловеност – ще трябва да бъде предявен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК, а това противоречи на принципа на процесуалната икономия. От друга страна, можем да приемем, че исковете за недостойнство за наследяване са положителни установителни искове за неспособност за наследяване, всеки квалифициран по съответната разпоредба и хипотеза на чл. 3 ЗН (хипотезите са повече от 10). Така квалифицирани и по аналогия с исковете по чл. 26 ЗЗД, отдавна възприети в съдебната практика, исковете за недостойнство биха били допустими.

Но има ли смисъл от подобно размножаване на искови претенции? Помоему – не. Фактът на престъплението е единственият факт от хипотезиса на гражданскоправната санкционна норма. Престъплението тук просто поражда и тази санкция. Установяването на престъплението със силата на пресъдено нещо изчерпва нужната на гражданскоправните субекти защита. Никакви допълнителни, сътворени от теорията или съдебната практика, искове не са му нужни. Изрично уреденият установителен иск за престъпно обстоятелство по чл. 124, ал. 5 ГПК поема тази защита и поглъща подобни искови претенции за недостойнство за наследяване. Изобщо, фактът, че законът предвижда някаква гражданскоправна последица (нищожност, относителна недействителност, висяща недействителност, недостойнство за наследяване, кадуциране, т.е. отпадане по право на правните последици, и др.), не означава, че трябва да се стремим да измислим и специални установителни искове за такава последица25. Преди всичко, с оглед процесуална икономия и с оглед простота26, трябва да се стремим да ползваме предвидените изрично искове в чл. 124 ГПК.

Д-р Васил ПЕТРОВ, съдия в Софийския районен съд
_______
1 За недостойнството при наследяване при действието на ЗН (1890) Тончев, Д. Коментар на Закона за наследството. Т. I. 2 доп. и прераб. изд. С., печ. Т. Т. Драгиев и сие, 1926, с. 32-64, Венедиков, Пет. Система на българското наследствено право. Трето допълнено издание. С бележки на автора върху второто издание, редакторски бележки към третото издание и препращане към актуалния закон. Ред. Св. Иванов. София: ИК „Петко Венедиков“, 2019, с. 21-30. За недостойнството при наследяване по действащия ЗН вж. Тасев, Хр. Българско наследствено право. 4 осн. прераб. изд. София: Наука и изкуство, 1987, с. 27-30, Ненова, Л. Законодателни проблеми в областта на наследственото право. – ГСУЮФ, т. LVIII (1967). София: Наука и изкуство, 1967, с. 148-154, Константинов, Д. Въпроси на наследяването. София: изд. ОФ, 1985, с. 13-16, Цанкова, Ц. Наследяване по закон. София: Наука и изкуство, 1989, с. 29-30, Цонов, Ал. Коментар по Закона за наследството. София: изд. Върховния съд, 1993, с. 20-22, Господинов, Г. Наследството и делбата му. София: изд. СЮБ, 1995, с. 15-18, Розанис, С. Наследяване, завещание, делба. 4 прераб. и доп. изд. София: Фенея, 1996, с. 18-19, Цонева, М. Недостойнство за наследяване. – В: Собственост и право, 2001, № 7; Аспарухова, К. Наследяването по закон. София: Сиела, 2012, с. 23-31, Ставру, Ст. Недостойнство за наследяване – причини и правно действие. – В: Ставру, Ст., В. Петров. Дискусии в българското наследствено право. София: Фенея, 2013, с. 21-50, Петров, Веселин. – В: Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Закон за наследството. Научно-приложен коментар. София: ИК „Труд и право“, 2016, с. 50-63; Чолакова, А. За правото на наследяване при заместване поради недостойнство. – В: Сборник научни изследвания в памет на доц. д-р Кристиан Таков. Съст. гл. ас. д-р В. Л. Петров, гл. ас. д-р В. Токушев. Научни ред. проф. д.ю.н. Ек. Матеева, проф. д.ю.н. Ив. Русчев. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2019, с. 258-262.
2 Такива са не само случаите по чл. 3, б. „а“ от ЗН и чл. 3, б. „б“ от ЗН, но и случаите по чл. 3, б. „в“ ЗН, при които се реализира документно престъпление, измама, принуда по раздел V на НК и др.
3 За съотношението между гражданския и наказателния процес, за принципната забрана за гражданския съд да установява по реда на ГПК извършването на престъпления, както и за специалния установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9 прераб. и доп. изд., първо по действащия ГПК. София: Сиела, с. 79-81, 188-189, 480, 659-660 (становището фигурира във всички предходни издания на труда), Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Т. I. Исков процес. София: Софи-Р, 2009, с. 90-91, 303-305, 445-446, 928.
4 Вж. разбора у Петров, Веселин. – В: Цанкова, Ц., Ек. Матеева, М. Марков, Вес. Петров, Д. Танев, Ив. Георгиев. Цит. коментар, с. 52-55.
5 Цитирана по ПИС Апис.
6 Решение № 203 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 790/2009 г., ВКС, І г. о., Решение № 19 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 1788/2009 г., ВКС, V г. о. и др.
7 Решение № 923 от 13.11.2017 г. по в. гр. д. № 1395/2017 г., ОС – Бургас, Решение № 157981 от 04.07.2019 г. по гр. д. № 59905/2016 г., СРС, 55-ти с-в.
8 Ако разглеждаме нищожността на договор върху неоткрито наследство като отделна хипотеза на нищожност. Вж. споровете за това у Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. София: Сиби, 2013, с. 235-239, и цитираните там автори. Вж. и Недев, Д. Субективната страна на сделките върху неоткрити наследства. – В: Съвременно право, 2015, № 3, достъпна и на професионален сайт „Предизвикай правото!“, ISSN: 1314-7854 (3 юли 2016 г.) на следния електронен адрес
9 Публ. сб. Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Република България по граждански дела (1953-1994). София: изд. СЮБ, 1995, с. 650-652.
10 Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 80-81.
11 Този извод, доведен до логическия си край, изглежда да отрича допустимостта на инцидентните установителни искове. Те обаче, освен че изрично са предвидени в закона и поради това допустими, формират и отделна сила на пресъдено нещо от тази, която се формира по спорното право, предявено първоначално в процеса.
12 В теорията обаче е изказано съмнение във възможността нищожността на правна сделка да бъде самостоятелен предмет на установителен иск – вж. Димитров, М. Цит. съч., с. 274.
13 Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. София: Сиби, 2011, с. 91-92.
14 Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. София: Наука и изкуство, 1959, с. 148-148.
15 Вж. в този смисъл Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо…, с. 176-177.
16 С разпореждане от 16.01.2020 г. на председателя на ВКС е образувано тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, по въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“. В цитираните в предложението на председателя на Висшия адвокатски съвет съдебни решения не са били предявени отрицателни установителни искове. Спорната практика касае защитата на ответника по същество срещу искове, при които той не носи тежест за доказване за спорното право, а точно обратното е при отрицателните установителни искове.
17 Вж. Петров, Венцислав. Наследяване на задължения и отговорност за завети. София: Сиела, 2020, с. 192, под линия, и цитираните там автори.
18 Втората хипотеза на допустимост на иска по чл. 124, ал. 5 ГПК – нуждата от установяване на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязло в сила решение – не създава проблеми на тълкувателя.
19 Текстът им е следният:
(3) Ако от изхода на наказателното преследване зависи даването ход или искане преглед на гражданско, наказателно или друго дело, пострадалият може в срок от една година от прекратяване на производството да предяви установителен иск за установяване на престъпното обстоятелство, и, когато е нужно, дали то е резултат на деятелността на подсъдимия. До изтичане на този срок, а в случай на завеждане на иск – до свършване на последния, спирането, ако има такова, на гражданско или друго дело остава в сила.
(4) Като ответник по установителния иск се призовава подсъдимият или, ако той се е поминал, наследниците му, а също и противната страна по спряното дело или по делото за прегледа.
(5) По същия начин се постъпва и когато наказателното преследване не е могло да бъде възбудено поради причини, настъпили преди това. В тоя случай срокът за предявяване на установителния иск тече от деня, когато причината, за която е дума, е настъпила.
20 Изрично уреден е въпросът за надлежния ответник по този иск. Напротив, по ГПК (1952) и ГПК уредба няма, което е наложило постановяването на Тълкувателно решение № 20 от 02.03.1968 г., ОСГК. С този тълкувателен акт ВС възприема изцяло уредбата на чл. 12, ал. 4 ЗНС в ред. от 12 ноември 1934 г., но без да я цитира. Може да се спекулира, че не е било сметнато за уместно Върховният съд на социалистическа България да цитира одобрително и да пресъздава уредбата на норма, създадена от правителството на превратаджиите от 19 май.
21 Силяновски, Д. Лъжливостта на показанията на свидетелите, за да има за последствие отмяна на решението, трябва да бъде установено по съответния съдебен ред. – В: Юридически архив, г. V (1933/1934), № 3, с. 304-305, през пролетта на 1934 г., преди въвеждането на уредбата на чл. 12, ал. 3-4 ЗНС, пледира да се прилага по аналогия правилото на чл. 279 ЗГС, което предвижда, че лъжливостта на решителната клетва се установява по углавен ред, а когато углавното преследване е изключено поради смъртта или амнистирането на деянието, то лъжливостта на клетвата може да се установи и по граждански ред с иск.
22 За разграничението между гражданската отговорност за вреди и наказателната отговорност вж. Конов, Тр. Конов, Тр. Предговор към третото издание на „Основание на гражданската отговорност“. – В: Подбрани съчинения. София: Сиела, 2010, с. 13-15, както и самата монография в същата книга, с. 204-211, Пунев, Ан. Спиране на исковото производство. София: Сиби, 2020, с. 211-212, и цитираните у тези двама автори други сходни становища в доктрината. Вж. и Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. София: Сиела, 1999, с. 51.
23 В литературата е изказано обратното становище. Вж. Пунев, Ан. Спиране на исковото производство. София: Сиби, 2020, с. 211-213.
24 В литературата (Малчев, М. Искът за наследство като средство за защита на правото на наследяване. С., 2019, с. 152) се среща становище, че установяването на недостойнството за наследяване може да стане с предявяването на иск за наследство с предмет установяване липсата на наследствено правоотношение. Тезата изхожда от особеното схващане за предмета на исковете за наследство, която авторът застъпва и която аз съм имал повод да критикувам другаде (Петров, В. Разочароващ научен труд по наследствено право (Малчев, М. Искът за наследство като средство за защита на правото на наследяване. София: Сиела, 2019. 266 с). – Електронно издание „Предизвикай правото!“
25 Пример за подобен подход на съдебната практика е специалният иск, който гражданските съдилища са измислили, за да прилагат последицата по чл. 76 ЗН, която настъпва във и след втората фаза на делбата (за този иск и за същността на последицата по чл. 76 ЗН вж. Петров, В. Кадуциране на актове на разпореждане на сънаследник с отделен предмет от наследството преди делбата (чл. 76 ЗН). – В: Съвременно право, 2018, № 2, достъпна и на сайта на електронното издание „Предизвикай правото!“ от 17 февруари 2019 г. на адрес
26 Принципът на простотата в науката се свързва с т.нар. „бръснач на Окам“, който постулира, че при множество теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре (ceteris paribus), трябва да се избере най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. Свързван е със средновековния философ схоластик Уилям от Окам (ок. 1285-1349). Вж. Радев, Р., Ив., Стефанов, А., Личев. Философите. Кратък речник. София: изд. „Хр. Ботев“, 1992, с. 163-164.