Правни въпроси по време на извънредното положение

Приложение към брой 4/5, 2020 г. от списание „Собственост и право“

Допустими ограничения на основни права.
Процесуалните срокове в гражданския процес и гражданското право

Много са въпросите, които възникват в необичайната за обществото ни ситуация – извънредното положение, обявено от Народното събрание на основание чл. 84, т. 10 от Конституцията. Едни се отнасят до човешките права, гарантирани от Основния закон – т. е. конституционноправни въпроси; други засягат процесуални права в наказателноправната материя; трети отвеждат към процесуалните срокове по ГПК и към субективните материални права на частноправните субекти, пряко или косвено свързани с гражданския процес.

Изложението има за цел да отправи най-общ поглед, първо, към допустимите ограничения на основни права по време на извънредно положение според чл. 57, ал. 3 от Конституцията и, второ, да обсъди съдбата на процесуалните срокове в гражданския процес и сроковете в гражданското право в най-широк смисъл, които пораждат и погасяват субективни материални права – всички във връзка с разпоредби от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение.

1. Конституционноправни въпроси

Конституционният модел на правата на човека обективира фундаменталните потребности на личността и очертава параметрите на социално общуване (имат се предвид естествените права, така наречените лични права и по-късно появилите се политически, икономически, социални и културни права).

Съдържанието на всяко основно право е очертано в посочени от Конституцията граници, като се държи сметка, че правата на отделно лице конкурират с правата на другите участващи в обществения живот субекти.

1.1. Повечето от посочените в Конституцията основни права не са абсолютни. Конституционната рамка предвижда допустими ограничения на основни права и тези ограничения биват общи и конкретни.

Общите ограничения са формулирани в една конституционна разпоредба – чл. 57, ал. 3 – при обявяване на война, военно или друго извънредно положение. Тя допуска временно ограничаване упражняването на основни права с изключение на изчерпателно изброени права, които и по време на извънредно положение не могат да бъдат ограничавани. Тоест разпоредбата на чл. 57, ал. 3 от Конституцията посочва абсолютните основни права и те са от вида – естествени права:

а) правото на живот и забраната за мъчения (чл. 28 и чл. 29);

б) гаранциите за правото на лична свобода, а именно: правото на всеки, обвинен в престъпление, да бъде предаден на съдебната власт в законно определен срок (чл. 31, ал. 1), забраната за принудително самопризнание и осъждане само въз основа на него (чл. 31, ал. 2), презумпцията за невиновност (чл. 31, ал. 3);

в) неприкосновеността на личния живот (чл. 32, ал. 1) и

г) свободата на съвестта, мисълта и избора на вероизповедание (чл. 37, ал. 1).

Оттук следва, че всички останали и издигнати на конституционно ниво основни права могат да бъдат ограничени по време на извънредно положение.

Освен тези общи допустими ограничения на основни права само по време на извънредно положение, Конституцията изброява и конкретни допустими ограничения при посочени условия, които се отнасят до отделни основни права. Този вид ограничения могат условно да се разделят на две големи групи:

а) такива, които произтичат от начина на формулиране на самото основно право – свобода на събранията, ако то е мирно и без оръжие (чл. 43, ал. 1), и

б) такива, при които изрично, в отделна алинея са изброени възможните ограничения (чл. 33, ал. 2, чл. 35, ал. 1, чл. 37, ал. 2, чл. 39, ал. 2 и пр.).

1.2. Общото в регулирането е, че допустимото ограничаване на гарантирано от Конституцията право може да стане само със закон.

Такъв закон в настоящата ситуация е Законът за мерките и действията по време на извънредното положение, обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., изм. бр. 34 от 09.04.2020 г. Законът обхваща задоволително въведените ограничения, сред които има засягане и на основни права.

В центъра на вниманието за настоящото извънредно положение е правото на свободно придвижване, което заедно с правото на избор на местожителство са производни права от правото на лична свобода – чл. 35 от Конституцията. Ограниченията, които Основният закон допуска за правото на свободно придвижване, са изброени в чл. 35, ал. 1, пр. 2 от Конституцията съвсем конкретно: когато са предвидени в закон, когато са в защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на другите граждани. Цитирането на конституционната разпоредба изчерпва разсъжденията относно спазването на това производно лично право в условията на днешната ситуация.

Защото използването на правни знания по време и в ущърб на обявено извънредно положение не е в листата на добрите юридически практики, дори само ако се изхожда от съображението на Конституцията – че упражняването на основни права не трябва да накърнява права или законни интереси на други (чл. 37, ал. 2). Затова настоящото изложение има една по-обща информативна цел, но държи да посочи и критериите на контрола върху допустимите ограничения на основни права.

1.3. Критериите за тълкуване на допустимите ограничения на основни права са посочвани през годините от богатата практика на Конституционния съд, защото той е стражът на Конституцията и негово право е да преценява свободата на законодателя да ограничава със закон основни права, т. е. да очертава границите на законодателната преценка.

1.3.1. Ограниченията, допустими от Конституцията и въведени със закон, трябва да са необходими за осъществяване на преследваната от закона цел.¹

Задължителната изолация на болни, на заразоносители, на контактни лица и на лица, които са влезли на територията на страната от други държави, въведена с разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от Закона за здравето, както и временно ограничаване придвижването на територията на страната по чл. 63, ал. 7 от същия закон (в редакцията, обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г.) очевидно са наложителни ограничения на основни права във връзка с появилата се пандемия.

1.3.2. Освен това предвидените в закона случаи на ограничаване на основни права трябва да имат достатъчно сериозни и основателни причини.² Съществуващата заплаха за здравето на гражданите е тази сериозна и основателна причина.

1.3.3. Ограниченията на основни права трябва да са съразмерни с преследваната цел.³ В случая защитата на българското население от върлуващия вирус е другата конституционна ценност, която в по-голяма степен се нуждае от защита спрямо правото на свободно придвижване.

1.3.3.1. Дали наложените ограничения са съобразени с принципа на пропорционалност (съразмерност) на ограничението с оглед защита на друга конституционна ценност, всъщност е дискусионния въпрос в обществото. Спори се дали легитимната цел на тези ограничения трябва да бъде защита на здравето на нацията или защита на икономически цели, свързани с благосъстоянието на нацията. В случая няма противопоставяне на основни права, а на легитимни цели при ограничаване на основни права. По-достъпно казано – заслужава ли се сриването на икономиката на държавата, за да се запази здравето на населението.

От изброените в Конституцията права най-близко до създадената полемика е правото на труд. Правото на труд, принадлежи към групата на социалните права (чл. 48, ал. 1 от Конституцията). Съдействието на държавата за неговото упражняване се изразява в създаване на условия за осъществяването му (чл. 48, ал. 1, пр. 1). Вярно е, че за граждани със свободни професии това право е засегнато от мерките, ограничаващи правото на свободно придвижване. На конституционно ниво правото на труд обхваща и възможността на всеки гражданин да избира свободно своята професия, но този избор не е абсолютен; подлежи на ограничения от субективен и обективен характер и най-вече е противопоставен на закрилата на правата и интересите на други лица – чл. 57, ал. 2 от Конституцията.

Именно защита на правата и свободите на други граждани е посочена като легитимната цел на ограничението на правото на придвижване – чл. 35, ал. 1, изр. 2, пр. посл., наред със защита на народното здраве.

И макар че Конституционният съд не подрежда йерархически допустимите ограничения на основни права, той прави извод, че отделни конституционни текстове, а и цялостният дух на Конституцията отдават приоритет на личните права пред икономическите, социалните и културните права.⁴

1.3.3.2. Аргумент в полза на пропорционалността на приетите ограничения за легитимната цел – здравето на нацията, е и разпоредбата на чл. 27 от Директива 2004/‌38/‌ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., която свежда допустимите основания за ограничаване на движението на гражданите на ЕС и техните семейства в рамките на Общността само до съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, без да визира общо правата и свободите на другите; тя изрично забранява въвеждане на такива ограничения за постигане на икономически цели.

Най-общо казано – наложените ограничения на основни права в Закона за здравето са разумни и не надвишават степента, необходима за постигане на легитимната цел – опазване здравето на нацията на този етап. И това не е мнение, продиктувано от защита на правителствени решения, а извод от критериите, очертани в решенията на Конституционния съд. Конституционно защитените ценности излъчват своята вътрешна йерархия, а взаимната им съгласуваност е задача, която все повече ще тежи на законодателя.

2. Процесуални въпроси по граждански и търговски дела в съда и в арбитража

Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП) се постановява спиране на „процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства“ – чл. 3, т. 1 ЗМДВИП, като изключенията за сроковете по отделни производства и дела в новата редакция (обн. ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) вече са изброени в приложение към закона.

В чл. 3, т. 2 (в първата редакция на ЗМДВИП) се спират и редица срокове, свързани с упражняване, погасяване и прекратяване на субективни материални права, „предвидени в нормативни актове“ – чл. 3, т. 2 ЗМДВИП. С изменението на ЗМДВИП в редакцията (обн. ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) разпоредбата е чувствително променена и визира спиране на „давностните срокове, с изтичането на които се погасяват и придобиват права на частноправните субекти“.

Изменението на чл. 3, т. 1 и 2 ЗМДВИП донякъде изчиства разнородните правни понятия, използвани при първото издание на закона, и показва стремеж към подобряване на законодателната техника.

Формулировката, възприета от ЗМДВИП относно срокове, които не текат по време на извънредно положение и които са процесуални или са свързани със съдебно упражняване на субективни материални права, налага тълкуване на законовата норма, като изложението се ограничава до систематизиране по някакъв начин и обяснение на разпоредбите, свързани със сроковете в гражданскоправната материя в най-широк смисъл.

2.1. Спиране на процесуални срокове

Гражданското съдопроизводство определя правила за извършване на процесуалните действия на страните и съда, но определя и времето, през което да се извършат тези действия. Защото именно процесуалният ред е гаранция за законността на процеса и за равенството, при което са поставени двете спорещи страни.

Неупражняването на процесуални права от страните в рамките на определените срокове по принцип преклудира правото те да се упражнят, а упражнените след срока, законът счита за неизвършени (чл. 64, ал. 1ГПК). Правото обаче не търпи неразумни разрешения и когато страната няма вина за пропускане на срок, законът е този, който трябва да позволи отстраняването на това процесуално бездействие.

Появилите се форсмажорни обстоятелства в лицето на пандемията и постановеното ограничение на правото на придвижване възпрепятстват спазването на законоустановените или определени от съда процесуални срокове за страните в гражданския процес, ерго, това води до погасяване на техни процесуални права. Дали законодателят е обективирал римското правило, че „срещу неспособния (юридически) да действа, срокът не тече, или е искал да не допусне погасяване на някои процесуални права в съдебни и арбитражни производства, не може да се каже. Но с разпоредбата на чл. 3, т. 1 ЗМДВИП се спират процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства за периода на извънредното положение – от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.

Какъв е обхватът на разпоредбата на чл. 3, т. 1 ЗМДВИП.

2.1.1. Спирането на процесуалните срокове очевидно се отнася за сроковете, които определят процесуални действия на страните. Защото има срокове, които посочват време за процесуални действия на съда и изтичането им не преклудира права – съдът е длъжен да движи процеса; ерго може да извърши процесуалното действие и по-късно – например сроковете по чл. 150, ал. 2, чл. 235, ал. 5 ГПК.

Спирането на процесуалните срокове на страните⁵ трябва да е безусловно: а) както за решителните, така и за нерешителните процесуални срокове и б) както за законовите процесуални срокове, така и за тези, определени от съда, от съдебния изпълнител, респ. от арбитража.

(Делението на решителни и нерешителни срокове се използва в гражданския процес, за да се разграничат законовите срокове, които не могат да се продължават от съда, така наречените решителни срокове, за каквито се приемат срокът за обжалване на съдебен акт и срокът за отмяната на влязло в сила решение.)

2.1.2. Законодателят е разграничил производствата, за които се отнася разпоредбата на чл. 3, т. 1 ЗМДВИП не според предмета на делата, а според органа, пред който се упражняват процесуалните права.

2.1.2.1. Затова под съдебни производства следва да разбираме: общия исков процес заедно с особените искови производства⁶ и някои от охранителните производства (установяване на факт, обявяване на отсъствие или смърт, производство по открито наследство, обезсилване на ценни книжа, вписване в съдебните регистри на политически партии, вероизповедания, синдикални и работодателски сдружения и на други ЮЛ, чийто регистри не са преминали към Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието – всички те провеждани от гражданските съдилища. Съдебни производства са и тези по административни дела в административните съдилища.

2.1.2.2. Процесуалните действия, които се извършват пред съдебния изпълнител, респективно спирането на сроковете по тях, се субсумират от законодателя в „изпълнително производство“, но защитата срещу действията на съдебния изпълнител и срещу отказа за извършване на нотариално удостоверяване отново попадат под шапката на „съдебни производства“.

Макар че по-точното законодателно означение на сроковете, които спират да текат по време на извънредното положение в България, би било, ако се използва за критерий предметът на делата, които се разглеждат в гражданския (включително и изпълнителното производство) и административния процес.

2.1.2.3. С арбитражните производства се разрешават по извънсъдебен договорен начин частноправни спорове и всеки арбитражен състав (избран от спорещите страни) би могъл да проведе процесуални действия според съгласувани със страните правила или въз основа на правилника на арбитражната институция, доброволно приет от страните, отнесли спора си към тази институция. Тези процесуални правила изместват диспозитивните норми на Закона за международния търговски арбитраж и установените в тях срокове също са израз на доброволна обща воля. Те нямат нормативен характер. Въпреки това разпоредбата на чл. 3, т. 1 ЗДМВИП очевидно се отнася и до процесуалните срокове във висящи арбитражни производства.

2.1.2.4. По съдбата на процесуалните срокове в наказателния процес в настоящото изложение няма да се вземе отношение.

2.1.3. Спирането на процесуалните срокове в гражданското и административното съдопроизводство със закон е оправдано най-вече, когато е преустановено разглеждането на всички видове дела, за периода на обявеното извънредно положение. Това е постановено в Решение № 9 от 15.03.2020 г. на Съдийска колегия на Висшия съдебен съвет, като е допуснато изключение за съдебни производства по изрично посочени дела, чийто списък вече е в приложението към чл. 3, т. 1 след изменението на ЗМДВИП, в редакцията на ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.

С Решение от 07.04.2020 г. СК на ВСС променя концепцията за работата на съдилищата и решава да се образуват и администрират делата. Дали по образуваните по време на извънредното положение граждански, търговски и административни дела ще текат процесуални срокове, е въпрос не лесен, защото от разрешаването му зависи осигуряване на равенство на страните в процеса (с оглед ограничения достъп на съдебните сгради), но и еднаквото третиране на процесуалните права на страни по висящи и новообразувани дела.

2.1.4. Извън предметния обхват на разпоредбата на чл. 3, т. 1 ЗМДВИП остава въпросът за последиците от спирането на процесуалните срокове.

Принципно процесуалният срок „тръгва“ след отпадане на основанието за спирането му – в случая след отменянето на извънредното положение. Но дали след прекратяване на извънредното положение спрените срокове ще започнат да текат отначало или при броенето им ще се има предвид изтеклото време до 13.03.2020 г. и ще продължи да тече само остатъкът от срока, е въпрос, който към този момент законодателят не е изяснил.⁷

Съдебната практика е единодушна, че спрените законни и съдебни процесуални срокове започват да текат занапред от деня, в който е разпоредено възобновяването им. Спреният срок не започва да се брои отначало…

Разбира се, пречките при упражняване на процесуалните права, които не се дължат на пропуски на страните, не трябва да се разглеждат в тяхна вреда. В случая спирането на сроковете възниква от юридическото действие – обявяването на извънредното положение, а не от обнародване на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, на чиито норми е придадено обратно действие. Но трябва да се уточни, че спират да текат само срокове, които не са изтекли към 13.03.2020 г.

Възобновяването на сроковете занапред по делата следва да стане с изричен акт (закон за отмяна на извънредното положение), от деня от обнародването на който да продължи броенето на процесуалния срок, който е бил спрян.

2.2. Спиране на срокове, с които се упражняват материални субективни права или се погасява правото на защитата им.

Съгласно чл. 3, т. 2 ЗМДВИП (в редакцията, обн. ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 от 13.03.2020 г.) до отмяна на извънредното положение спират да текат: „давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти“.

Както се посочи вече, разпоредбата бе съществено изменена с последната й редакция като предвиди спирането само на давностните срокове.

2.2.1. Давностните срокове погасяват правото да се търси защита на нарушеното вече субективно право от вида на притезанията – субективни материални права, които изискват насрещна престация. С изтичане на давностния срок материалното право не се погасява, а се погасява правото на осъдителен иск за него, остава без съдебна защита. С оглед на това, служебната дейност на съда при давностните срокове е изключена – в съдебното решение съдът не може да се позове на изтекла давност, ако на тези обстоятелства не са се позовали страните. При извънредно положение бездействието на кредитора относно изискуемото притезание е оправдано, поради което срокът справедливо не тече.

Давностните срокове за отделните притезания са с различна продължителност и с различен начален момент. Изброяването им е невъзможно. Те могат да бъдат установени в нормативен акт, но могат да бъдат уговорени и в договори. В първата редакцията на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП (обн. ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г.) бе постановено спиране теченето само на давностни срокове, предвидени в нормативен акт, което разрешение нелогично разграничаваше условията на изискуемост на притезанията.

Би могъл да се постави въпросът дали тази редакция на ЗМДВИП спира теченето на давностния срок за задължения по банкови кредити и други плащания към финансови търговски дружества на частноправни субекти…

2.2.2. Юридически неясен остава повече въпросът за сроковете за упражняване на потестативни права.

В гражданското право съществуват субективни материални права, които се упражняват само по съдебен ред, това са някои от потестативните права. Такива са: правото да се обяви предварителен договор за окончателен по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), правото да се унищожи договор, сключен с порок на волята по чл. 32 и 33 ЗЗД, правото на изправна страна да развали договор за вещни права върху недвижим имот по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, правото на отмяна на дарение по чл. 227 ЗЗД, правото за отмяна на решение на общо събрание: на търговско дружество по чл. 74 от Търговския закон (ТЗ), на кооператор по чл. 58, ал. 1 от Закона за кооперациите (ЗК) на сдружение по чл. 25, ал. 4 от Закон за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). Изброяването им не е изчерпателно.

Но тъй като с успешното провеждане на иска те предизвикват промяна в правната сфера на другия субект в правоотношението, най-често законът определя срок за предявяване на конститутивния иск в съда. Сроковете за упражняване на тези потестативни права са по-дълги или по-кратки в зависимост от тежестта на последиците при осъществяване на преобразуващите права или на решението на корпоративната общност с оглед вида й.

Предвидените срокове за упражняване на тези потестативни права в някои случаи законът посочва като давностни – срокът за унищожаване на договор по чл. 32 ЗЗД, срокът за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. В други случаи законът не посочва вида на срока за упражняване на потестативното право – унищожаване на договор по чл. 33 ЗЗД, отмяна на дарение по чл. 227 ЗЗД, но в доктрината по-често тези срокове се приемат за давностни. Съществуват и срокове за упражняване на потестативни права, които не се възприемат за давностни – всички срокове за упражняване на конститутивния иск за отмяна на ОС на корпоративни общности по чл. 74 ТЗ, по чл. 58, ал. 1 ЗК, по чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ.

Правните характеристики на всички тях обаче са аналогични – предвидени са изрично в закона, отнасят се само до носителя им, целят да осигурят стабилност и предвидимост на договори, сключени с недостатъци на волята или при изпълнението им, предвидимост на решенията на ОС на корпоративните общности. С изтичането на срока за съдебното упражняване на тези права се погасява не само правото на иск, но и самото потестативно материално право и се стабилизира договорът, решението на ОС и пр. и по-скоро клонят към преклузивните срокове.

Затова се поставя въпросът – ако посредством чл. 3, т. 2 ЗМДВИП упражняването на потестативните права, за които се изисква предявяване на конститутивен иск в определен срок, се отлага във времето, когато срокът е наречен в закона давностен, разпоредбата приложима ли е и за останалите потестативни права, упражнявани само по съдебен ред и предвидени в ТЗ, ЗК, ЗЮЛНЦ и др., където сроковете не са означени за давностни.

Разрешението трябва да е еднакво за всички тези субективни материални права. И това е така, защото ако срокът за осъществяване на целената от носителя на преобразуващото право правна промяна е изтекъл след 13.03.2020 г., но преди отмяна на извънредното положение, потестативното право е погасено, а извънсъдебно този вид материално право не може да се упражни. Това е специфичното за всички потестативни права, които се упражняват по съдебен ред в определен срок.

2.2.3. Вярно е, че със Заключителните разпоредби към ЗМДВИП (в редакцията на ДВ, бр. 34 от 09.04.2020 г.) се създава нова разпоредба – § 13, отнасяща се до „другите срокове“ в досегашната редакция на чл. 3,т. 2 ЗМДВИП, според която тези други спрени срокове продължават да текат след изтичане на 7 дни от обнародването на новата редакция.

Възможно е изменението да е продиктувано от Решението от 07.04.2020 г. на СК на ВСС съдилищата да започнат да образуват и администрират делата и следователно срокът на конститутивния иск за отмяна на противозаконни или уставонесъобразни решения на ОС на корпоративна общност да се запази. Но мнението, че упражняването на потестативни права по съдебен ред в определен от закона срок трябва да има единен правен режим, остава.⁸

В заключение, извънредното положение е типичен пример за особено непредвидено обстоятелство, възникнало внезапно и неочаквано, което може да попречи на страна или пълномощника й да извърши в срок дължимо процесуално действие, въпреки положената грижа на добър стопанин и проявената добросъвестност за добро водене на процеса. Разпоредбите на чл. 3, т. 1 и 2 ЗМДВИП позволяват да не се доказва непредвидимост и непреодолимост на това обстоятелство. А иначе в правовата държава достъпът до съд трябва да бъде винаги открит.

Доц. д-р Маргарита ЗЛАТАРЕВА
_______
1 РКС № 9 от 1998 г. по к. д. № 6/1998 г., обн. ДВ, бр. 45 от 1998 г.
2 РКС № 2 от 2000 г. по к. д. № 2/2000 г., обн. ДВ, бр. 29 от 2000 г.
3 РКС № 20 от 1998 г. по к. д. № 16/1998 г., обн. ДВ, бр. 83 от 1998 г., КС.
4 Решение № 7 от 1996 г. по к. д. № 1/1996 г., обн. ДВ, бр. 56 от 1996 г.
5 Изключват се процесуалните сроковете по производства и дела, които ще се гледат в съда по време на извънредното положение и които законът изброява в приложението към чл. 3, т. 1 ЗМДВИП, раздел II Граждански и търговски съдебни производства.
6 Обезпечителното производство вече е посочено в приложението към чл. 3, т. 1 ЗМДВИД и сроковете, предвидени в него, както пред съда, така и пред съдебен изпълнител не спират да текат. Видно от Решение № 9 от 16.03.2020 г. на ВСС, съдийска колегия, съдебната фаза по допускане на обезпечения по бъдещ и висящ иск изрично е в делата – изключения, които се разглеждат в съдилищата.
7 Според чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗМДВИП сроковете, определени в закон, но извън процесуалните срокове по т. 1 на чл. 3, които изтичат по време на извънредното положение и са свързани с упражняване на права или изпълнение на задължения на частноправни субекти, се удължават с един месец от отмяната на извънредното положение.
8Дали защото доктрината поддържа, че преклузивните срокове не могат да се спират, законът коригира разпоредбата си, остава догадка.